КАНОНИЧНАТА ИСТОРИЯ
НА АПОСТОЛСКАТА ЦЪРКВА
(Опит за обща характеристика на книгата “Деяния на апостолите”)
Даниел Г. Топалски
Книгата Деяния на апостолите е единствената канонична история на Апостолската църква. Тази лаконична констатация е достатъчна, за да бъде обосновано уникалното място на книгата в новозаветния канон и в същото време е надеждна отправна точка за очертаването на нейната обща характеристика.
І. Дори беглият преглед на съдържанието може да ни доведе до заключението, че сме изправени пред едно историческо съчинение. И тук е важно да се подчертае, че Деяния на апостолите не е просто исторически летопис (1) или хроника на Църквата през първия период на нейното развитие. Очевидно е, че авторът има своя собствена концепция, която е била материализирана при написване на книгата. Именно това обяснява старателното подбиране на събитията и “деянията”, намерили място в изложението на Лука. Някои биха възразили, че в случая би било по-уместно да се говори за подреждане в хронологична последователност на тези събития, за които авторът е успял да събере достоверни сведения. Но това възражение може да бъде лесно обезсилено от намеренията, които Лука ясно заявява в предговорите на двете свои новозаветни съчинения, считани не случайно за две части от едно тематично и идейно цяло – Евангелието според Лука и Деяния на апостолите. Особено показателен в това отношение е първия предговор, в който авторът посочва повода, задачата и целта на написване на своето съчинение. За повод послужило обстоятелството, че мнозина били предприели написването на “повест” за събитията, които били “съвършено потвърдени” между първите християни. Лука не посочва конкретни имена, но става ясно, че неговото отношение към тези съчинения не е докрай положително. Индиректно у читателя се създава впечатлението, че той има определени несъгласия както относно ползваните източници, така и относно метода на събиране и излагане на сведенията. Това именно е определящо за задачата, която си поставя Лука: чрез използването на достоверни източници /свидетелствата на “очевидците” и “служителите на словото” – Лука 1:2/ и подробно изследване на всички събрани сведения да създаде един разказ за живота и служението на Исус Христос, който да е изграден на принципа на хронологичното излагане на събитията /”да ти пиша наред” – Лука 1:3/. С други думи, авторът заявява, че ще се облегне на достоверни източници и ще използва един добросъвестен метод на изследване, за да постигне целта си, т.е. един достоверен резултат – първоначалният адресат /а заедно с него и всички останали читатели/ да познае “достоверността, на това, в което е бил поучаван” /1:4/. Няма съмнение, че заявените авторови намерения в предговора към Евангелието са валидни и за Деяния на апостолите. И двете съчинения не са просто записване на известни събития, а исторически повествования, провокирани от определен повод, осъществяващи определена задача и насочени към постигането на определена цел. Това дава основание на двете книги да се гледа като на исторически съчинения, надхвърлящи скромните претенции на историческата хроника.
От съдържанието на Деяния на апостолите става ясно, че Лука проявява подчертан интерес към онези събития от апостолската история, които очертават границите на нейните основни периоди и маркират главните тенденции в развитието на Апостолската църква. Това обяснява отсъствието на сведения за дейността на по-голямата част от апостолите и съсредоточаването на вниманието върху “деянията” на двете ключови фигури – Петър и Павел. В центъра на първата част на книгата /гл. 1-12/ стои апостол Петър и свързаното с неговото служение разпространяване на благовестието сред юдеите, докато във втората част събитията са концентрирани изцяло около мисионерската дейност на апостол Павел сред езичниците /гл. 13-28/. Преходът между двете части е осъществен чрез историята за чудесното видение на ап. Петър и неговото посещение в дома на Корнилий. Тези събития предизвестяват посоката, в която ще се “движи” благовестието – от Йерусалим, столицата на избрания народ, към Рим, столицата на езическия свят. И това движение е наистина знаменателно – избрани са вече не само евреите, а цялото човечество. По този начин е показан истинския характер на хрис-тиянството. То не е юдейска секта, а универсална религия (2). Това в голяма степен изчерпва целта на автора и по тази причина той може да завърши изложението си с пристигането на апостол Павел в Рим, без да намира за важно да включи повече сведения за неговия престой там или за мъчени-ческата му смърт. Важното е, че Павел проповядва благовестието в столицата на тогавашния цивилизован свят. И именно на това място Лука може спокойно да завърши своя труд със съзнание за изпълнен дълг.
Тук е важно да се върнем към първоначалната констатация, според която книгата Деяния на апостолите е единствената канонична история на Апостолската църква. Едва ли можем да се изненадаме от факта, че в обръщение са били и други версии на апостолските деяния. Но само версията на Лука е намерила място в канона на Новия завет като единственото боговдъхновено описание на основните моменти в развитието на Църквата по времето на непосредствените Христови ученици. Така стигаме до пълното определение за това съчинение на Лука – то е единствената боговдъхновена история на Апостолската църква. А това определена означава, че авторовата концепция, за която стана дума по-горе, е резултат от действието на два фактора – вдъхновението на Божия Дух и творческото участие на Лука.
ІІ. И тъй като книгата Деяния на апостолите е посветена на мисията на Апостолската църква, за Лука от особена важност е да посочи коя е основната движеща сила на мисионерството. Още в първото събитие, за което свидетелства Лука – Възнесението на Исус Христос, акцентът е поставен върху връзката между идването на обещания Свят Дух и способността на апостолите да бъдат свидетели за своя Господ по целия свят: “Но ще приемете сила, когато дойде върху вас Святия Дух, и ще бъдете свидетели за Мен както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята” /Деян. 1:8/. Чрез силата на Святия Дух апостолите ще станат способни да изпълняват своята мисия. Не само спасението, но и мисионерството е богочовешко дело, в рамките на което човекът получава висшето призвание да бъде “съработник на Бога”. Божият Дух е Този, Който дава първоначалния импулс и обезпечава необходимата сила и способности за разпространяването на благовестието. По тази причина и денят, в който Святият Дух слиза върху апостолите, се счита за начало на църковната история. Църквата е факт не от момента, в който нейните членове са събрани заедно, а от момента, в който те са готови да свидетелстват за Христос. И тук е уместно да придадем известен исторически смисъл на популярната мисъл на Дитрих Бонхофер: “Църквата е само тогава църква, когато е за другите”. Църквата се ражда тогава, когато е готова да отвори вратата на горницата и да свидетелства пред хората. А това е възможно само чрез силата на Божия Дух. Да пишеш история на апостолската църква не означава само да предадеш основните събития в служението на апостолите. Важно е наред с това да разпознаеш и предадеш действията на Божия Дух, които инспирират и ръководят това служение. Лука е съумял да се справи със сложната си задача и да покаже богочовешкия характер на мисионерството.
Важни в това отношение са множеството конкретни събития, при които Лука ясно подчертава действието на Святия Дух. Благовестителят Филип е подбуден от Духа да свидетелства на етиопския велможа /Деян. 8:26 и сл./. Чрез Неговото действие апостол Петър е в състояние да изповяда: “Наистина, виждам, че Бог не гледа на лице; но във всеки народ онзи, който се бои от Него и върши правото, Му е угоден” /10:34-35/, а Павел и Варнава са отделени за мисионерско служение /13:2-4/. Маршрутът, който следват Павел и неговите спътници, също не е резултат единствено от решенията на апостола. Лука свидетелства за случай, при който Святия Дух забранява на апостолите да проповядват в Азия /16:6/, и за друг случай, при който “Павел чрез Духа реши да отиде в Йерусалим” /19:21/. Всичките тези примери не означават, че Апостолската църква е представлявала някакво спиритуалистично общество, чиито членове са били ръководени единствено от индиви-дуалното си общуване с Божия Дух. През целия този период Църквата си е останала общество на Словото. В центъра и основата на това общество е постоянството в “поучението на апостолите” /2:42/. Книгата Деяния на апостолите е красноречиво свидетелство за единството на Словото и Духа, което днес се подценява от много протестантски общества, числящи се към т.нар. “харизматично движение”. Те не трябва да забравят, че харизматичният облик на Църквата се проявява най-силно в способността й да приобщава хората към истините на Словото.
ІІІ. За Лука е важно да подчертае, че от самото си начало Църквата е едно организирано общество. Организацията не е самоцел, тя е предназначена да обезпечи взаимното общение между църковните членове. Първоначалните елементи на организираност в живота на Апостолската църква се виждат ясно още в избора на Матия за апостол, както и в по-късното избиране на седемте дякони, на които е възложено определено служение със социален характер. Апостолите са начело на Църквата, но в своето служение те се нуждаят от помощта на различни сътрудници и съработници, които да участват в изграждането и утвърждаването на новите църковни общества. Такива са например презвитерите в Ефес, на които Павел дава следния съвет в своята прощална беседа с тях: “Бъдете бдителни за себе си и за цялото стадо, в което Святият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със Собствената Си кръв” /20:28/.
Ярък пример за организирания характер на Апостолската църква е Йерусалимския събор, за който Лука свидетелства в петнадесетата глава на Деяния на апостолите. Съборът и неговите решения са отговор на сериозния спор относно значението на обрязването и съблюдаването на Моисеевия закон за спасението. Павел и Варнава излагат своята позиция пред “апостолите и презвитерите”, и пред “цялата църква”. Интересен факт е положението, което заема Яков, Господният брат, в Йерусалимската община. То не се интерпретира еднозначно от църковните историци. Някои от тях, между които можем да поставим и бащата на църковната история - Евсевий Кесарийски, приемат, че Яков е бил епископ на Йерусалимската община. Независимо от това дали Яков е бил наистина епископ, трудно може да се отрече, че той е имал особено положение, което му е дало правото да председателства събора и да формулира неговия декрет. По-късно Павел се явява пред него и пред “всички презвитери”, за да им даде отчет за своето мисионерско пътешествие. /Деян. 21:18/. Фактът, че само Яков е споменат по име, дава основание на някои изследователи да приемат, че той е председателствал колегиума на йерусалимските презвитери и в това си качество е бил пръв между равни.
Според свидетелството на Лука Павел редовно се отчита за резултатите от своите мисионерски пътувания пред църквата, която го е изпратила. Атиохийската църква изпраща Павел и Варнава на първото им мисионерско пътуване и те имат ясно съзнание за връзката си с тази църква, пред която при завръщането си разказват за “всичко, което Бог беше извършил чрез тях и как беше отворил врата за езичниците, за да повярват” /14:27/.
ІV. Лука не пропуска да покаже и това, че връзката с юдеите в Апостолската църква не престава, дори когато неговото повествование в своята втора част предава изключително “деянията” на Павел и неговите спътници. Вече беше посочено, че за Павел е било важно да се върне в Йерусалим и да разкаже на Яков и презвитерите там “всичко, което Бог беше извършил между езичниците чрез неговото служение” /21:19/. Павел определено има съзнание за универсалния характер на християнството, но за него това не е означавало непременно разграничаване от евреите. Те си остават част от Църквата, “питомната маслина”, към която Бог присади езичниците – “дивата маслина” /Римляни 11:17/. Павел е бил евреин, такива са били и останалите апостоли. При това положение скъсването на връзката с юдеите е било невъзможно през апостолския период. За дълго време римските власти не са могли да разграничат християните от юдеите, които са изповядвали една от позволените религии в империята. Но всичко това не пречи на Лука да види ясно, че “центърът на тежестта” в делото на благовестието се премества. Приоритет получава мисията сред езичниците и именно на нея е посветена цялата втора част от Деяния на апостолите. Християнството не е просто някакъв придатък на юдаизма независимо от това, че в началото много от вярващите се събират в храма и по синагогите, продължават да съблюдават старите ритуали, а някои от тях са убедени, че обрязването е необходимо за човешкото спасение. Благовестието вече е минало през Ефес и Коринт, проповядвано е насред Ареопага в Атина и е достигнало до Рим. Наистина неговите корени са свързани с Йерусалим, но съдържанието му не може да се сведе до нормите на юдейската правоверност. Еманципирането на християнството от юдаизма е неизбежно, но това не означава скъсване на връзката между езичниците и юдеите в Апостолската църква. Декретът на Йерусалимския събор има една основна цел – да създаде условията за съвместен живот и служение на юдеите и езичниците в рамките на Църквата.
V. За общата характеристика на Деяния на апостолите е интересно да се отбележи разбирането на Лука за ролята на Павел. Още в началото на книгата е засвидетелствано изказването на Петър по повод необходимостта от избиране на нов апостол на мястото на Юда. Това изказване съдържа изискванията, на които трябва да отговаря новоизбраният – той трябва да е очевидец на Христос и Негов непосредствен слушател през времето на цялото Му обществено служение, “като се почне от дните, когато Йоан кръщаваше, и се стигне до деня, когато се възнесе от нас” /1:21-22/. Очевидно за Лука изискванията, посочени от апостол Петър, са валидни не само за конкретния случай, а се отнасят до всяко едно лице, което упражнява апостолски авторитет. Само така можем да си обясним факта, че Лука никъде не пише за Павел като за апостол. За него той си остава избран свидетел – “съд, избран да разгласява Моето име пред народи и царе и пред израелтяните” /9:15/.
Този възглед на Лука явно не съвпада с разбирането на Павел, който възприема себе си като Христов апостол. За него няма съмнение, че е получил призвание за апостолско служение /Гал. 1:15-17/. На какво се дължи това задочно разногласие между двамата? Едва ли можем да отречем, че за Павел критериите на ап. Петър не са определящи. По-важно е естеството на служението и отговорността, към които Бог призовава даден човек. Още от самото начало Павел схваща призванието си като апостолско не защото е такава неговата субективна преценка по отношение на Божия призив, а защото такова е естеството на самото апостолско служение.
VІ. Независимо от това, че апостол Павел е централната фигура в по-голямата част от Деяния на апостолите, акцентите в неговото проповядване не са подробно представени. Според свидетелството на Лука в центъра на апостолската проповед стои вестта за Възкресението, докато посланието за кръста не е толкова силно застъпено. Показателна в това отношение е първата апостолска проповед – тази на апостол Петър в деня на Петдесятница, която е посветена основно на Христовото Възкресение /2:14 и сл./. За кръстната смърт на Христос се споменава само два пъти и то в контекста на вестта за Възкресението /2:23-24, 36/. Същото може да се каже и за следващата проповед на Петър, засвидетелствана от Лука /3:12 и сл./. И тук се налага отново да се върнем към Петровата дефиниция за апостолско служение, която Лука споделя напълно: апостолът е свидетел на Христовото Възкресение. Именно този акцент в апостолското проповядване си заслужава да бъде изведен на преден план в книга, посветена на апостолските “деяния”.
Но не само в проповедите на Петър, които Лука е включил в Деяния на апостолите, вестта за Възкресението има водещо място. Същото се отнася и за проповедите на Павел, в които се споменава бегло за смъртта на Христос, само за да се направи преход към истината за Неговото Възкресение. Типичен пример за това е проповедта в Антиохия Писидийска. Когато стига до вестта за спасението, Павел се спира накратко на осъждането и смъртта на Христос /13:27-29/, за да премине към обширно изложение за Възкресението Му от мъртвите, подкрепено от редица старозаветни пасажи. Показателна е и проповедта в Атина, при която Павел заговаря за Възкресението веднага след като е направил обширното въведение, провокирано от жертвеника, посветен на “непознатия Бог”.
В проповедите и защитните си речи, засвидетелствани от Лука, Павел непрекъснато се позовава на личната си среща с Възкръсналия, която е обърнала коренно живота му. Той ясно заявява пред Синедриона, Феликс и Агрипа, че е обвинен и съден “поради надеждата и учението за възкресението от мъртвите” /23:6; 24:21; 26:7/.
Ако четем само Деяния на апостолите, можем да придобием твърде едностранна представа за Павловото учение. Важна част от него е богословието на кръста, което намира израз в неговите послания.
VІІ. За много съвременни християни книгата Деяния на апостолите задава един съвършен модел на църковна организация и служение, на който трябва да се подражава. Съзнателно или несъзнателно се игнорират сведенията за неблагополучия, конфликти и противоречия, които Лука не е спестил на своите читатели. А това без всякакво съмнение води до една невярна представа за Църквата през апостолския период, от която сякаш се изключва напълно действието на човешкия фактор.
Но книгата Деяния на апостолите е историческо съчинение, а не похвално слово за Апостолската църква (3). Лука не скрива постъпката на Анания и Сапфира, роптанията на гръцките юдеи против еврейските за пренебрегването на нуждите на техните вдовици, предубежденията на юдеите по отношение на мястото на езичниците в делото на благовестието и в Църквата. Той свидетелства ясно за напреженията, породени от юдеохристияните, които настояват, че обрязването е необходимо условие за спасението. Лука не премълчава и разпрата между Павел и Варнава по повод на Йоан Марк, нито пък е склонен да преувеличава резултатите от Павловата проповед в Атина.
Църквата и днес може да бъде апостолска, ако продължава да “постоянства в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите” /2:42/. Не е нужно да бъде имитирано богослужението или атмосферата от времето на апостолите. Днес живеем при различни условия. Различен е и мирогледът на хората. Но независимо от това, Църквата може да запази своя апостолски характер, ако съумее да приобщи към себе си човека от ХХІ век.
Бележки:
1. За Джон Стот книгата е “исторически летопис” – вж. Джон Стот, Деяния на апостолите, С., 2002, с. 5
2. Това има предвид и Мона Хукър, когато пише за “пропагандната” цел на Деяния на апостолите. Според нея основното в желанието на Лука е да покаже, че “християнската вяра е истинското изпълнение на юдаизма и че мисията сред езичниците е истинската роля на християнството” – вж. Мона Хукър, Изучаване на Новия Завет, ЕМЕЦ, Варна, 2002, с.98
3. В предговора към своя коментар към Деяния на апостолите Джон Стот пише следното: “Наистина е похвално християнската Църква от всички векове да мери ръст с ранната Църква и да се стреми да притежава поне малко от нейната увереност, плам, далновидност и сила. Но нека бъдем реалисти. Съществува опасност да идеализираме Църквата от І в., да говорим за нея със затаен дъх, сякаш не е имала никакви недостатъци. Така ще подминем съперничествата, двуличието, безнравствеността и ересите, спъвали Църквата тогава, точно както и днес.” /Джон Стот, Цит. съч., с.6/
