ВЕЛИКА СЪБОТА

           Днес за нас е ден на очакване. Очакваме да чуем радостната вест: „Няма Го тук, но възкръсна“. За Христовите ученици това беше прескръбен ден – първият, откакто ги напусна любимият им Учител. Няма как да почувстваме онова, което чувстваха те – скръб, отчаяние, разочарование и болка. Ние знаем какво се случи в първия ден от седмицата, но те не знаеха това.

Спомнете си какво казаха учениците, отиващи към Емаус, на възкръсналия Христос: „Нима само Ти си пришълец в Йерусалим и не си узнал това, което стана там тези дни?... Станалото с Исус Назарянина, Който беше пророк, силен в дело и слово пред Бога и пред целия народ; и как нашите главни свещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпънаха.  А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израел. И освен всичко това вече е трети ден, откакто стана това.“ (Лука 24:18-21). „Ние се надявахме – казват те – но надеждата ни се разби в смъртта Му. Ние се надявахме, но ето, вече трети ден е в гроба, макар че някои свидетелстват, че уж гробът бил празен“.

Готови сме да осъдим учениците за неверието им, или в най-добрия случай да проявим снизхождение към тях. Но не сме ли и ние като тях? Не казваме ли често: „Толкова време се моля, а отговор няма. А аз се надявах Бог да ми помогне!“ Нима и ние не се нуждаем като тях Исус да отмахне заслепението ни, за да видим, че Той върви редом до нас, че Той е във всичките ни изпитания, страдания и страхове по-близо до нас, отколкото сме ние до самите себе си.

Нека в този ден да се помолим Бог да премахне слепотата ни, за да можем да забелязваме Неговото присъствие в живота си всеки ден и да продължаваме напред без страх.

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

            

           Днес най-добре ще бъде да почетем случилото се най-вече с мълчание. По тази причина тук ви предлагам само един кратък откъс от „Да прекрачиш прага на надеждата“ на папа Йоан Павел ІІ:

            „Окончателният смисъл на петъчния ден е следният: Човече, ти който съдиш Бога, ти, който Го караш да се оправдава пред твоя съд, помисли ли за себе си, не се ли отговорен за смъртта на Този Осъден и дали съдът над Бога не е в крайна сметка съд над самия теб? Дали този съд и присъда – кръстът, а после възкресението – няма да останат за теб единствения път към спасението?“ 

ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК

           Умиването на нозете на учениците е потресаваща сцена, която говори сама за себе си. Бих казал, че опитите в детайли да се изтълкува случилото се по-скоро отслабват силата на нейното въздействие. Многословието в случая е напълно излишно. От името на потресените ученици само апостол Петър успя да каже: „Господи, Ти ли ще ми умиеш краката?“ (13:6).

            Няма ли друг начин, беше ли нужно въплътеният Син Божи да извърши всичко това, за да можем да се спасим? Нима могъществото на Бога не беше достатъчно, за да даде живот на друг спасителен план, в който кръвта на Невинния да не бъде пролята?

            Задавайки подобни въпроси, ние се докосваме отново до най-основните истини на нашата вяра. Вчера няколко пъти повторих: „Бог е любов“. Колкото и странно да звучи, това трябва непрестанно да се напомня, за да не се превръща християнството в някаква неоезическа религия. Затова ще го повторя още веднъж: „Бог е любов“. И тази любов, както ни казва евангелист Йоан, ни „възлюби докрай“ (13:1).

            И друг път сме казвали какво означава това „докрай“: да възлюбиш докрай означава да възлюбиш до последен дъх. Именно това стори за нас Бог чрез възлюбения Свой Син. Казвайки, че „Бог е любов“, ние не правим някакво абстрактно изявление, не говорим за някакъв божествен принцип на любовта. Казвайки, че „Бог е любов“, ние имаме предвид Триединния Бог, Който е любов. Имаме предвид Бог, Който от самото начало на човешката история е не само Бог отвъден, но и отсамен – Бог, Който е близо до човека в цялата негова нищета, обърканост и безперспективност. Казвайки, че Бог е любов, ние всъщност казваме, че Той е любящ – Бог, Който непрестанно е нацелил любовта Си към човешките чада; Бог, Който щедро споделя любовта Си с тези, които сътвори по Свой образ.

            И тук стигаме до една друга основна истина. Бог сътвори човека по Свой образ и го надари със свободата да определя себе си. И по отношение на този Свой дар Бог направи Себе Си „безпомощен“. Той докрай си остава последователен спрямо дара на човешката свобода, дори и след грехопадението.

            Как тогава Божията любов, която жадува избавлението на човешките синове и дъщери, можеше да извърши своето спасително дело, без да бъде накърнена човешката свобода? Ако мислим Божията любов и човешката свобода отделени една от друга, отговорът на този въпрос остава невъзможен. За нас, хората, е невъзможно да извършим това примирително дело. Това примирение можеше да извърши само Бог: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот.“ (Йоан 3:16). В Своя Син Отец благоволи да съедини навеки истината за Бога и истината за човека в една обща истина. Имахме възможност да подчертаем това на Велики понеделник. Днес го повтаряме, за да подчертаем, че не съществуваше никаква друга възможност, за да се примири Божията любов с човешката свобода. Никаква друга, освен саможертвата.

            „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.“ (1 Коринтяни 13:4-7). Такава е истинската любов. За нея не съществува друга възможност. Тя може само да поеме цялото бреме върху себе си – всеки грях, всеки страх, ужаса на богооставеността и дори смъртта.  Да, именно смъртта. Ако Бог в Христос не беше приел дори смъртта, за да възтържествува над нея, Неговото спасение щеше да бъде като сироп за кашлица, предписан за лечението на нелечима болест. Но Бог в Христос трябваше да стане във всичко подобен на нас, за да можем да бъдем в Христос подобни на Него.

            За да станем подобни на Него, трябва да се родим от вода и Дух и да застанем на Неговата трапеза. Към това сме приканени и в днешния ден. Заставайки пред трапезата на Господа, ние се изправяме пред самата тайна на Църквата. Църквата е тялото на възкръсналия Христос. Той благоволи да направи всички нас част от тази тайна, благодарение на което ние още тук и сега вкусваме хляба на живота.

            Можеше ли всичко това да се случи по друг начин? Мисля си, че всички можем да кажем с пълна увереност: не, любовта не би могла да постъпи по друг начин.

ВЕЛИКА СРЯДА

            Истинско предателство може да извърши само този, който е близо. От него се очаква да бъде лоялен, верен и предан. Далечните не дължат такова отношение и от тях никой по правило не го очаква. В този смисъл извършеното от Юда беше истинско предателство. Той беше един от дванадесетте, получили правото да бъдат заедно с Исус от времето на Неговото кръщение до деня на възнесението Му, за да могат да бъдат свидетели за действителността на Неговия живот и възкресение. Знаем, че Юда самоволно отпадна от кръга на най-близките ученици, без да дочака славното възкресение на Христос. Но до отпадането си той беше призован и приет като всичко останали. Като тях той получи всичко, което Учителят им даваше. Той не беше пренебрегнат, нито беше лишен от внимание и грижа. И най-важното, не беше лишен от любовта на Исус, от Неговата безусловна любов.

            Всъщност истинското предателство се извършва именно срещу любовта. Такова предателство е брачната изневяра. Спомнете си колко често пророците говорят за отстъплението на Израил от Бога като за изневяра. Това е предателство срещу любовта, която не може да бъде заслужена; престъпление срещу любовта, която е дар.

            Юда също извърши предателство срещу любовта, която беше получил, без да я заслужава; срещу любовта, която му беше дарена. Като жест на последно предупреждение и опит за отрезвяване Исус затопи залък и го подаде на Юда. Залъкът беше приет, но не и предупреждението. Юда излезе веднага, а беше нощ (вж. Йоан 13:30). Нощта е времето, в което се вършат предателствата. Тогава ние, хората, си мислим, че оставаме незабелязани от другите, че предателствата ни остават тайна. А щом са тайна, все едно не сме ги извършили, все едно никога не са се случвали.

            Но има и нещо друго. Светлината на деня ни измъчва не само защото можем да бъдем видени. Измъчва ни, защото ни напомня, че това, което вършим, не е редно. Светлината не дава мира на съвестта ни, напомняйки колко голямо е престъплението, което сме извършили. Голямо е, защото сме го извършили срещу любовта.

            За Юда светлината на деня, истината за това, което беше извършил, се оказа непоносима. Неговото пределно отчаяние, подбудено от същия, който подбуди и извършването на предателството, го подтикна да извърши немислимото – да отнеме собствения си живот. А това също беше предателство, предателство срещу любовта. Защото любовта е готова да приеме отново този, който е възлюбен, дори и след най-отвратителни престъпления. Да отхвърлиш това, да го откажеш на себе си и да избереш смъртта, това е пределното предателство, което човек може да извърши.

            Примерът на Юда е важен за нас, не за да ни показва, че Бог е знаел какво ще се случи, още по-малко, за да утвърждава у нас вярата в безусловната предопределеност на човешката участ. Юда не беше предопределен да бъде предател. „Откъде знаеш това?“ – можете да попитате вие. Знам го, защото Бог е любов. А любовта не върши насилие над човека, не ограбва свободата му, а се опитва по всякакъв начин да насърчи нейната зрялост, да я направи истинска.

            Примерът на Юда е важен за нас като предупреждение. Възможно е в житейския си път да извършим много и страшни престъпления и всички те ще бъдат престъпления, предателства срещу любовта. Възможно е да се заблуждаваме, че нощта може да скрие от всички истината за нас и за това, което вършим. Но каквото и да се случи, не трябва да забравяме, че любовта ни дава шанс да се завърнем. Спомнете си за блудния син, който беше уверен, че може да се върне обратно в дома на баща си, макар и да си мислеше, че няма вече право да се върне като негов син. Но както знаем, бащата може да приеме сина си само като син. И така блудният син на дело показа, че познава баща си по-добре, отколкото своя по-голям брат, който не беше напускал бащиния си дом. Дори след ужасни престъпления и крайно падение ние трябва да знаем, че Божията любов към нас остава неизменна. Това не трябва да ни служи като насърчение да грешим, а като предупреждение да не извършваме пределното предателство да си откажем правото на покаяние и връщане в дома на небесния ни Отец.

            Това предателство можем да извършим не само по начина, по който го извърши Юда. Възможно е да осъдим себе си на смърт и без физически да отнемаме живота си. Ако си откажем правото на покаяние, ако се предадем на неверие и отхвърлим Божията покана да се върнем у дома, тогава ще сме извършили пределното предателство, ще сме извършили греха, който няма да бъде простен нито в този, нито в бъдещия век.

            Юда върна тридесетте сребърника, осъзна колко ужасно е неговото дело. И като че ли в този момент той беше твърде близко до покаянието. Наистина ли беше така? За покаянието е нужно приемане на безусловната Божия любов. Юда не можа да стори това. Тази безусловност му се струваше неуместна и тя като че ли още повече засилваше неговото отчаяние.

            Когато се изправяме пред истината за себе си и пред величието на Божията любов, нека не позволяваме на отчаянието и разочарованието от жалкото състояние, в което сме изпаднали, да помрачи нашия разсъдък и да ни накара да забравим, че Бог е любов. Именно защото Бог е любов, аз имам шанс дори когато всичко и всички са против мен, дори когато самият аз съм против себе си. Нека позволим на Божията любов да извърши това, на което само тя е способна. Бог иска да приеме всички нас, блудните Негови деца, именно като синове и дъщери. Любовта не може да постъпи по друг начин.

ВЕЛИКИ ВТОРНИК

„Ако някой служи на Мене, нека Ме последва…“

Вече няколко пъти в размишленията си споменахме, че не е достатъчно да приветстваме радостно Христос при Неговото идване към нас, нужно е и да Го последваме, да бъдем като Него. Тогава ще се случи и това, което Той добавя във втората част на изречението: „…там ще бъде и служителят Ми“.

Следването на Исус е постоянна тема на Евангелието. За самото християнство се говори като за път. Следването на Исус е начин на живот, нещо, което обхваща всички аспекти на нашето съществуване и се превръща в определящ принцип за всичко останало. То не е нещо, което можем да подредим до другите си предпочитания, убеждения и увлечения. Нито пък е нещо, с което можем да се занимаваме само понякога, когато ни е приятно. Спомнете си за книжника, който с голям ентусиазъм заяви на Исус: „Учителю, ще вървя след Тебе, където и да идеш.“ (Матей 8:19). Отговорът, който той получи е изненадващ, но всъщност е едно красноречиво предупреждение срещу лекомислието: „Лисиците си имат леговища и небесните птици - гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони.“ (8:20). „Съзнаваш ли какво казваш – сякаш му казва Исус. Наистина ли искаш да Ме последваш и да разделиш с Мен всички несгоди, изпитания и страдания?“ В Евангелието не се казва как е реагирал книжникът, но това се подразбира. Следването на Исус не е породено просто от някакъв импулс и не може да бъде плод на лекомислено решение. То, както вече казахме, обхваща и подчинява всички аспекти на живота. По тази причина ученикът, който иска първо да погребе баща си, ще трябва да чуе тежките думи на своя Учител: „Върви след Мен и остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.“ (8:22).

Следването на Христос е вървене по „тесния път“. Претенцията на Евангелието за изключителността на християнския път влиза в основно противоречие с разбирането на съвременния свят, че съществуват много и различни пътища към истината. Това разбиране е напълно естествено, като се има предвид, че нашите съвременници са склонни да признаят, че истината има много лица и всяко от тях отразява в една или друга степен опита на човека да се докосне до дълбокия смисъл на живота. Може да се каже, че плуралистичното отношение към истината се приема днес като особено високо постижение на човешката цивилизация.

Този плурализъм е дълбоко чужд на Евангелието. По тази причина неговото послание се смята за архаично, обърнато по-скоро към миналото, отколкото към настоящето и бъдещето. Опитите да се “модернизира” евангелската вест, да се направи тя по-поносима за съвременния човек показват колко трудно се приема истината, че ние сме изправени не пред много и различни пътища, а само пред два, от които единият е път към живота, а другият – към смъртта.

Евангелската вест е такава по природа, че изисква винаги от слушателите си недвусмислен отговор “за” или “против” истината. Тези, които отговорят положително, встъпват в стеснения път на живота. За всички останали ще продължи да важи  с още по-голяма сила мисълта, че целият човешки живот е едно пътуване към смъртта.

Евангелското послание обаче е винаги призив за напускане на измамното убежище на анонимността. Чрез него Бог съвсем лично се обръща към човека с цялата Си любов и благост, предизвиквайки го да даде един съзнателен и свободен отговор. Човешкото “Да” на Божия призив е отделяне от мнозинството и неговия инертен вървеж към смъртта. То е признание, че съществува само едно спасение за човека, свързано с приемането на основния парадокс на Евангелието: за да намериш живот, трябва да загубиш живот; за да се родиш, трябва да умреш; за да се спасиш, трябва да поемеш кръста. Това е условието, което трябва да бъде изпълнено, за да може човек да надрасне себе си  и да се издигне до образа на истинската човечност, разкрита в личността на Исус Христос. Само ако се отрече от себе си и се посвети на Бога, човекът може да стане напълно човек.

По тесния път вървят малцина, но на тази малка група от хора е поверено преобразяването на целия свят. На тях е възложено да бъдат вестители на вечния живот, който се изразява в познаване на единствения истинен Бог и на изпратения от Него Исус Христос (Йоан 17:3). Техният път няма да бъде лек, но въпреки това те ще успеят, защото са разбрали, че основният принцип на християнското съществуване е вървене не с кръста на Спасителя след себе си, а със своя кръст след Спасителя.

 

ВЕЛИКИ ПОНЕДЕЛНИК

Премъдрият проповедник казва: „Има време за всяко нещо и срок - за всяка работа под небето…“ (Еклисиаст 3:1). Това, което стори Мария, беше точно навреме и Исус сам изтълкува смисъла му: „Оставете я; понеже го е запазила за деня на погребението Ми.“ (Йоан 12:7). Страданията, смъртта и погребението на Господа непосредствено предстояха и Мария направи необходимото, за да почете неизразимата с думи значимост на тези събития. Сам Бог щеше да вкуси смърт в Лицето на въплътения единороден Син. Нима този единствен и неповторим момент не трябваше да бъде почетен по подобаващ начин? Мария помаза Исус, както са били помазвани древните царе. Тя употреби миро за 300 динария и това нейно действие беше прието като акт на любов и преклонение.

Не така обаче реагира Юда. Евангелист Матей ни казва, че и останалите ученици приели извършеното от Мария като прахосничество и изразили загриженост за сиромасите. Знаем, че мотивите на Юда се отличаваха съществено от тези на другите ученици, но по-важното тук е да се замислим, а евангелският текст като че ли ни подбужда да го направим, за това кое е по-важно: преклонението пред Бога или грижата за сиромасите.

Ако бяхме свидетели на това събитие, сигурно повечето от нас щяха да споделят мнението на учениците. Мирото наистина било твърде скъпо и действието на Мария трудно можело да намери разумно оправдание. Но да не забравяме, че и изповедта на Петър, че Исус е Христос, също не се основавала на разумни човешки доводи, а на откровение. С действието си Мария свидетелства по Божие внушение, че това, което предстои, е нещо изключително. Дърводелецът от Назарет е помазан като цар, какъвто Той действително е. Но за разлика от смъртта на останалите царски особи, Неговата смърт щяла да засегне съдбата на всички човеци от всички времена. Мария едва ли е съзнавала всичко това, но дълбоко в себе си е усещала изключителната значимост на момента. И Петър едва ли е разбирал докрай смисъла на това, което е изповядал, но е съзнавал, че неговият Учител не е като никой друг човек в историята. И Мария, и Петър ще разберат истинския смисъл на делата и думите си по-късно, но това съвсем не омаловажава тяхното значение. „Има време за всяко нещо…“. А св. Григорий Богослов е казал в едно от словата си: „Дори прекрасното не е прекрасно, ако не е на място, както едно цвете зиме е напълно не навреме, на жената въобще не отиват мъжки дрехи (нито на мъжа женски), геометрията не върви по време на скръб и сълзите на пир. Тъкмо там ли няма да зачитаме своевременността, където тя трябва да бъде тачена най-вече?“

Но нека да се върнем на въпроса за по-важното, ако изобщо приемем, че този въпрос е правилно зададен. Христос казва на учениците Си, че сиромасите всякога ще бъдат с тях и те ще имат възможност на дело да покажат загрижеността си за нуждаещите се. С други думи, грижата за сиромасите не е отменена, но е подчинена, поставена е в перспективата на Божието спасително дело, което няма за цел просто да даде хляб на гладния и вода на жадния, но да ги засити, предлагайки им хляба на живота. Грижата за тялото, за физическия живот на човека не може да бъде отделена от грижата за целия човек, от грижата за неговото достойно и пълноценно съществуване.

Нещо повече, Исус обвързва необратимо стореното за Него с това, което вършим за своите ближни. В притчата за предстоящия съд Исус идентифицира напълно Себе Си с „най-малките“: гладните, жадните, странниците, голите, болните и затворените (25:31-46). Любовта към Бога е неотделима от любовта към страдащия човек. Нека да не забравяме, че  „Никой никога не е видял Бога; Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви“ (Йоан 1:18). И как Единородният Син ни изяви Отца? Какъв е Бог според това свидетелство? Любящ, състрадателен, жертвоготовен. Да разделим любовта към Бога от любовта към страдащия човек е абсолютно невъзможно. Скандално е да се опитваме да говорим за различни видове любов, използвайки различни гръцки думи. Различията на думите не отменя единството на тази любов. Нека се вслушаме внимателно в написаното от апостол Йоан: „Никой никога не е видял Бога; но ако се обичаме един друг, Бог пребъдва в нас и Неговата любов е съвършена в нас.“ (1 Йоаново 4:12).

Искате да изразите почитта и преклонението си пред Бога по подобаващ начин? Бъдете като Неговия Син. Скъпоценното миро, с което можете да помажете нозете Му, са вашите малки добри дела на състрадание и милосърдие към другите.  Така се изявява съвършенството на Неговата любов в нас.

Няма как да имаме правилно отношение към човека, ако нямаме в сърцето си любов и преклонение към Бога. Само тогава нашата грижа към страдащия човек ще надхвърля грижата за тялото и ще се превърне в пълноценно отношение към личността. И обратно, ако си мислим, че можем да отделим своето отношение към ближния от отношението си към Бога, тогава основателно можем да се запитаме: кой всъщност е Богът, в Когото вярваме? Истината за Бога и истината за човека в Христос навеки са съединени в една обща истина. Да се интересуваме само от едната част означава да останем слепи за истината.

Снимки от тържественото богослужение за Цветница

Размишления за Цветница и дните на Страстната седмица

Тържествено влизане на Исус Христос в Йерусалим (Цветница)

 

Наскоро прочетох една проповед на митрополит Антоний Сурожски за Цветница, в която той казва, че цялото тържество около посрещането на Христос е основано на едно трагично недоразумение. Кого очакваха и кого всъщност посрещнаха йерусалимските жители? Посрещнаха не когото очакваха. И това е причината за последвалото разочарование и отричане.

Не се ли случва същото и при нас, дори и в духовния ни живот? Очакванията и реалността често се разминават. Каква е причината за тези недоразумения?

Най-вероятно могат да се посочат много причини, но главната е, че позволяваме нашите субективни преживявания, очаквания и настроения да се превърнат в ръководен принцип на живота ни. И тук се натъкваме на едно сериозно различие между тогавашната и нашата ситуация.

Недоразумението на тогавашните посрещачи на Христос беше плод на юдейския национализъм. Народът очакваше Месия, Който да възвърне славното царство на Израил. Съзнанието за изключителност беше направило евреите глухи за посланията на пророците, които ясно говореха за универсалния характер на мисията на очаквания Помазаник. Техният хоризонт беше изключително стеснен и в него се вместваше единствено съдбата на избрания народ.

На пръв поглед тогавашното недоразумение няма нищо общо с нашите недоразумения. Но всъщност прилика съществува. Нима и ние не сме заслепени често от своята си изключителност, от съзнанието, че едва ли не всичко се върти около нас? Нима не забравяме за останалите, които в най-добрия случай признаваме за сателити на нашия самодостатъчен свят? Нима субективните ни преживявания не се превръщат също в пречка да видим истината за себе си и за света, който ни заобикаля; истината за Бога, Който идва при нас?

И тук сме длъжни да кажем, че недоразумението, основано на разбирането за национална изключителност, и това, което се изгражда на неверните наши субективни представи, са еднакво опасни и могат да доведат до последицата, която Христос определи така: „Ето, вашият дом се оставя пуст.“ (Матей 23:38). И така въпросът пред евреите тогава, и пред нас днес е: кой е Исус за нас? Спомнете си, че Исус попита учениците Си:  „Какво казват хората: Кой съм Аз?“. А учениците Му отговориха: „Йоан Кръстител; други - Илия; а трети - един от пророците“. Тогава Исус се обръща към тях и поставя недвусмислено въпроса:  „А вие какво казвате: Кой съм Аз?“  Именно това е въпросът и Исус се интересува от нашия отговор, от нашето собствено мнение. И при формулирането на отговора еднакво опасно е, както вече казахме, да се уповаваме на претенциите за национална изключителност или просто и единствено на собствените си субективни преживявания.

            Това, което казвам, няма за цел да обезцени националната принадлежност или значението на личните ни преживявания. Искам да подчертая, че правилният отговор не зависи от тях. Спомнете си думите на Исус към Петър, който каза: „Ти си Христос“ (вж. Марк 8:27-29). Думите Му са особено важни за нас: „Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Моят Отец, Който е на небесата. Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тази скала ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да я надвият.“ (Матей 16:17-18). Правилният отговор не може да бъде постигнат, той ни се открива. И Бог е благоволил да съгради Църквата Си, за да бъде „стълб и опора на истината“ (1 Тим. 3:15), за бъде страж, пазител и свидетел на това откровение.

            Така стигаме до заключението, че има как да се предпазим от самозаблудата. Вграждайки се в Тялото Христово, нека да се вслушваме с внимание в неговия глас. Нека не позволяваме субективните ни представи и преживявания да изградят за нас образ на Исус, който се отдалечава от истината.

            Кой е Исус, Когото посрещаме днес? Кой е Той за нас? Не е ли Той единородният Син Божи, Който стана Син Човешки заради нас и заради нашето спасение? Не е ли Той, Който извършва чрез жертвата Си, изкупление на човешкия род, разкривайки ни силата и безусловността на Божията любов? Не е ли Той, Който дойде, за да служи, а не за да Му служат? Не е ли Той, Който ни показа силата на смирението и любовта, силата на саможертвата за благото на другите, дори на враговете?

            Такъв е Спасителят, Който идва към нас. Готови ли сме да Го приветстваме? И нещо повече, готови ли сме да Го последваме? Да Го последваме такъв, какъвто наистина е и да бъдем като Него. „Вземете Моето иго върху себе си – ни казва Той - и се научете от Мене; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой на душите си.“ (Матей 11:29).

            Нека нашата радост да не е плод на недоразумение. Нека с ума и сърцата си да възкликнем: „Благословен  е Този, Който иде в името Господне!“