24 юли 2009

Послание от 13-та Асамблея на Конференцията на европейските църкви до всички църкви членове




Ние, триста и шестте делегати от различни църкви в Европа, събрани в историческия град Лион, Франция, от 15 до 21 юли 2009 г., под наслова „Призвани към една надежда в Христос”, по случай 13-та Асамблея и 50-та годишнина на Конференцията на европейските църкви, отправяме това послание до църквите членове на нашето икуменическо движение и до цяла Европа.

Една надежда в Христос
Като християни ние смеем да се надяваме. Както Посланието до евреите утвърждава, вярата е увереност в неща, за които се надяваме. Надеждата трябва да се разглежда като основен аспект на християнската вяра. Надеждата ни дава радост, мир, кураж, смелост и свобода. Тя ни освобождава от страха, отваря сърцата ни и укрепява нашето свидетелство за възкръсналия Господ. Всички християни са призовани към една надежда в Христос като път на любов, прощение и помирение. Като християни, ние споделяме същата надежда във възкръсналия Христос с общностите, в които живеем и към които приндлежим. Charta Oecumenica (Икуменическата харта) е основа на нашия икуменически ангажимент и на задълженията ни към обществото.

С поглед към бъдещето
Конферецията на европейските църкви (КЕЦ) е основана преди 50 години в разделена Европа със стремежа да строи мостове между Изтока и Запада и да събира християните заедно. Тя е основана в Европа, разкъсана от войни, която отчаяно се нуждае от семена на надежда и възкресение.
Днес, когато ние празнуваме 50-та годишнина от съществуването на КЕЦ, положението в Европа е много променено. През тази година отбелязваме двадесетата годишнина от падането на желязната завеса, което даде нова надежда не само на Европа, но и на целия свят. Въпреки това, много европейски общества продължават да се борят с последиците от атеистичните диктаторски режими в Централна и Източна Европа, които все още се отразяват върху поведението на хората, създават подозрение и пречат на истинското помирение между Изтока и Запада. Докато предвкусваме и работим с желание за една помирена и обединена Европа, ние скърбим за новите стени на разделение, издигнати мужду нации, култури и религии. Виждаме нови разделения – между местното население и емигрантите, богати и бедни, работещи и безработни, между тези, чиито права са уважавани, и онези, чиито права са пренебрегнати.
По целия свят има кризи с глобални последици. Промените в климата и замърсяването на околната среда изискват от нас да работим за целостта на творението, като влияем на политиците и тези, които вземат решения, и се стремим да намалим екологичните щети и емисиите на CO2, които ние причиняваме. Трайната икономическа криза изисква от нас да осъзнаем възможността за нов икономически ред, да очертаем и напомним на света нуждата от икономика, базирана на моралната отговорност и опазването на околната среда, като в същото време ние като църкви инвестираме своите собствени финансови ресурси при спазването на същите високи стандарти, които предявяваме към другите. Всичко това предизвиква нашето дълбоко посвещение на един диалогичен процес, насочен към справедливост, мир и цялостност на творението.
Въпреки всичко това, наше дълбоко убеждение е, че ние като християни имаме особена надежда, която можем да споделяме в ситуации, които изглеждат отчайващи. Ние декларираме: има надежда в нашата борба за истина и справедливост. Има надежда, когато ние се съпротивляваме на всички форми на насилие и расизъм, кагото защитаваме достойнството на всяко човешко същество. Има надежда, когато настояваме на задължението за щедра солидарност между хората, когато се борим за непресторено уважение към творението.
Ние вярваме, че Европа може и трябва да бъде континент без предразсъдъци, гостоприемно посрещащ всички. Ние утвърждаваме, че трябва да има отворени врати за всеки, който търси убежище от преследвания и насилие. На тази асамблея на КЕЦ ние отбелязахме близкото сътрудничество с Църковната комисия за емигрантите в Европа. Това ще бъде заявено по-нататък и през 2010 г., посветена на отговора на европейските църкви на миграцията, когато заедно ще имаме възможността да засвидетелстваме своето християнско посвещение към бежанците и емигрантите.
Асамблеята, гледайки към бъдещето, създаде работна група, която да ревизира КЕЦ като цяло, което включва общата цел, визията и поставянето на стратегически задачи, както и структурите, които ще служат за тяхното осъществяване по един оптимален начин. Асамблеята подканя църквите членове да се посветят на това преразглеждане и на нарастващата работа на КЕЦ.

Предизвикателства пред нас като църкви и християни
Предизвикателството, отправено от асамблеята към всички църкви членове, е смелото послание за надежда, но не надежда, изразена в празни изявления, а на дело и чрез една жива вяра. Ние потвърждаваме, че църквите трябва да работят за справедливост и да говорят истината на тези, които притежават власт! Става дума за събаряне на стените между хората, културите и религиите, и способността да търсим Божия образ в лицето на „другия”. Става дума за уважение, а не само за толерантност към другите човешки същества. Над всичко друго, става дума за намиране на нови изразни форми на солидарност с бедните помежду ни и в другите части на света. Заедно нека си припомним думите на апостол Петър, който заявява: „...бъдете винаги готови да отговаряте на всеки, който ви пита за основанията на вашата надежда, но с кротост и страхопочитание.” (1 Петр. 3:15).

Превод от английски език: п-р Даниел Топалски

Разбиране на Методистката църква за тайнството Господня трапеза (Трета част)


Проблемът за “недостойнството”



Всеки човек, който отговори с вяра на поканата (“Христос, нашият Господ, кани на трапезата Си всички, които Го обичат, искрено се каят за греховете си и искат да живеят в мир един с друг.” – Химнал, стр.7), е достоен чрез Христос да участва в Светото Причастие. Християните пристъпват към Господната трапеза с благодарност за Христовата милост към грешниците. Ние не споделяме Причастието заради своето достойнство; нито един не е истински достоен. Ние пристъпваме към Евхаристията, гладуващи да получим благата Божия любов, прощение и изцеление.
Някои истински отдадени методисти се колебаят или дори се отказват от участие в Светото Причастие заради чувството, че са недостойни. Този проблем се дължи на погрешно тълкуване и неоснователни страхове. Според традицията на Обединената методистка църква, участниците в тайнството биват уверявани в прощението на техните грехове по време на самото участие в литургията. Павловите предупредителни думи в 1 Кор. 11:27-32 дълго са били източник на объркване и безпокойство. Някои се страхуват да се причестяват по недостоен начин и понякога в разрез с истинското християнско смирение вярват, че участието им е неуместно. Джон Уесли се спира на този проблем в проповедта си “Задължението за непрестанно причестяване”: “Бог ви предлага една от най-великите милости под небето и ви заповядва да я приемете… Недостойни сте да приемете каквато и да е милост от Бога. Но причина ли е това за отхвърлянето на всички милости?... Защо не се подчинявате на Божията заповед?... Не казвай, че си недостоен да се подчиниш на Бога!”.
Уесли продължава да обяснява, че недостойнството се прилага не към причестяващите се, но към начина, по който се приемат осветените елементи: “Тук няма и дума за това да бъдеш недостоен да ядеш и пиеш. Всъщност Павел говори за недостойното ядене и пиене, а това е толкова различно… Точно в тази глава ни е казано, че недостойното ядене и пиене означава да приемаме Светото Причастие по един непорядъчен и оскърбителен начин – “един остава гладен, а друг се напива” (1 Кор. 11:21).
1 Кор. 11:29 е присъда срещу всеки, който “яде и пие, без да разпознава Господнето тяло”… Павел пише против онези, които не могат да разпознаят църквата – Тялото Христово – като общност на вярата, в която християните живеят в любов помежду си”.

Поместеният тук откъс е част от документа “Това свято тайнство: методисткото разбиране за Св. Причастие”, приет от Генералната конференция на Обединената методистка църква през 2004 г. в Питсбърг, САЩ.