Снимки от посещението на "Нова надежда" в Русе и Варна през 2008 г.

Молитвено ръководство за посещението на "Нова надежда"

Партньорството между Обединена методистка църква „Нова надежда” - Де Пиър, и Методистката църква в град Русе е установено през януари 2008г. Де Пиър е част от Грийн Бей, който се намира в щата Уисконсин, на три часа път северно от Чикаго. Партньорството ни „Заедно в мисия” е създадено в рамките на едноименната програма на Генералния борд за световните служения на Обединената методистка църква. За първи път имахме възможност да се срещнем лично през юни 2008 г., когато седем членове на ОМЦ „Нова надежда” пътуваха до България. Тази година групата от „Нова надежда” се състои от шест човека: пастор Грег, Дейв, Мария Стивънс, Джоуни Джеймс, Малъри Уелк и Пати Бачър.

Специално за посещението е изготвено молитвено ръководство, което има за цел да подпомогне нашите църкви и приятели да останат духовно свързани с нас през времето, когато представителите на "Нова надежда" ще бъдат в България. Размишленията са предложени от членове на двете църкви. Надяваме се, че времето за молитва и размишление ще ни помогне да се чувстваме свързани с работата, която вършим заедно, стремейки се да бъдем едно в Христовата любов.

Молитвеното ръководство ще бъде на разположение на всички членове на Методистката църква в Русе след края на неделното богослужение на 5 юни 2009 г. Общите ни сутрешни молитви започват на 7 юли, когато нашите партньори тръгват на път.

Не пропускайте да се присъедините към нас!

Неделно богослужение, 5 юли 2009

Тържествено богослужение с Господня трапеза
(Св. Причастие)

Начало: 10.00 ч.

Проповед върху Марк 16:16: "Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен..." (пастор Даниел Топалски)

По време на богослужението се провежда неделно училище за деца.
От 11.30 ч. започва неделното училище за възрастни. За трети пореден път ще размишляваме върху темата за духовните дарби.

"Нова надежда" в Русе

От 8 до 14 юли в Русе ще гостуват представители на Обединена методистка църква "Нова надежда" от Де Пиър, Уиконсин, САЩ. От януари 2008 г. ЕМЕЦ - Русе и ОМЦ "Нова надежда" са свързани с партньорство по програмата "Заедно в мисия". Първото посещение на американските ни партньори беше осъществено през юни 2008 г. И тази година начело на групата е пастор Грег Джуисън, който ще проповядва и ще отслужи тайнството Господня трапеза по време на неделното ни богослужение на 12 юли 2009 г.
В събота, 11 юли 2009 г., пастор Джуисън ще проведе семинар за християнското ученичество, в който ще участват представители на трите църкви от Русенски църковен окръг.

Програма на неделните богослужения - юли 2009 г.

5 юли
Тържествено богослужение с Господня трапеза (Св. Причастие)
Проповед върху Марк 16:16
(пастор Даниел Топалски)

12 юли
Тържествено богослужение с Господня трапеза, отслужена от пастор Грег Джуисън

19 юли
Проповед върху Йоан 13:35
(проповедник Ивайло Иванов)

26 юли
Проповед върху 1 Коринтяни 1:23
(пастор Даниел Топалски)

Разбиране на Методистката църква за тайнството Господня трапеза (Втора част)

Към един по-богат сакраментален живот

Какво извършват Божията любов и сила в нас и за нас чрез участието ни в тайнството? Отговорът на този въпрос включва прощение, насищане, изцеление, преобразяване, служение и мисия, и вечен живот.
Ние отговаряме на поканата да участваме в Трапезата чрез незабавно изповядване на нашите лични и общи грехове, вярвайки, че “ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда” (1 Йоан 1:9). Нашето покаяние получава отговор в прощението на греховете: “В името на Исус Христос вие сте простени!” (Химнал, с.8). Сигурността се корени в Божия дар за грешниците, който ни прави способни да продължим с усилията си да бъдем верни. Уесли пише: “Божията благодат, дадена тук, потвърждава прощението на греховете ни, като ни прави способни да ги изоставим” (“Задължението за непрестанно причастяване”).
Чрез Св. Причастие ние получаваме духовна храна. Християнският живот е предизвикателно и трудно странстване. За да продължим да живеем вярно и да израстваме в святост, се нуждаем непрестанно от храна. Уесли пише: “Това е храната на душите ни: тя ни дава сила да изпълним дълга си и ни води към съвършенство” (пак там). Бог ни осигурява тази храна чрез тайнството Евхаристия. В Йоан 6:35 Исус казва на тълпата: “Аз съм хлябът на живота; който дойде при Мен, никога няма да огладнее, и който вярва в Мен, никога няма да ожаднее”. Ние се връщаме на Трапезата отново и отново, за да подновим силата си. Тръгваме си, получили сила да живеем като ученици, примирени (с Бога) и свидетели. В молитвата след причастието се казва: “Дай ни да идем в света със силата на Твоя Дух, за да отдадем себе си на другите…” (Химнал, с.11).
Тъй като срещаме Христос в Св. Причастие и нееднократно сме докоснати от Божията благодат, ние непрестанно се оформяме по образа на Христос. Всичко това не се случва моментално, независимо колко драматично може да е преживяването, което изпитваме. В действителност това е един пожизнен процес, чрез който Бог ни формира като хора, мотивирани от любовта, упълномощени и страстно вършещи Христовото дело в света. Идентичността и служението, които Бог ни дава в нашето кръщение, се изпълняват, докато ние продължаваме да се преобразяваме в ученици, които отговарят на Божията любов с любов, насочена към Бога и хората (Рим. 12:1-2).
Чрез Евхаристията ние получаваме изцеление и ставаме способни да помогнем при изцелението на другите. Sozo, коренът на гръцката дума, използвана в Новия Завет за изцеление, се превежда също като спасение и пълнота, цялостност. Голяма част от това изцеление е духовно, но то включва и изцеление на нашите мисли и чувства, на нашите умове и тела, на нашето отношение и взаимоотношения. Благодатта, получена на Трапезата на Господа, може да ни направи цялостни. Като такива, които сме получили спасение, ние се стремим да донесем изцеление на потъналия в развала свят. Богослужебникът на Обединената методистка църква описва това добре: “Духовното изцеление е Божие действие, което дарява на хората равновесие, хармония и цялостност на тяло, ум, дух и отношения чрез изповед, прощение и помирение…” (с.61-623).
Благодатта, която получаваме в Господната трапеза, ни прави способни да изпълняваме своето служение и мисия, да продължим Неговото дело в света – дело на спасение, помирение, мир и справедливост (2 Кор. 5:17-21).
Любящият Бог, Който ни среща на Трапезата, ни дава дара на вечния живот. Сам Исус представя Себе Си като духовния Хляб на живота в Йоан 6:25-58 и прави ясна тази връзка: “Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот; и Аз ще го възкреся в последния ден”. Този живот на единение с Христос е вечен живот. Това не е просто обещание да бъдем с Христос след края на земния ни живот, а и съществуване в динамично любящо взаимоотношение с Христос тук и сега. Това е живот, който никога не свършва, защото е основан в безкрайната Божия любов, която ни среща в тайнствата.

Христовото присъствие
Исус Христос, Който е “сияние на славата на Бога и образ на Неговата същност” (Евр. 1:3), наистина присъства в Св. Причастие. Чрез Исус Христос и в силата на Св. Дух Бог ни среща на Трапезата. Бог, Който даде тайнствата на Църквата, действа във и чрез Св. Причастие. Христос е изявен чрез общността, събрана в неговото име (Матей 18:20), чрез Словото, възвестено и изпълнено, и чрез споделените елементи на хляба и виното (1 Кор. 11:23-26). Божието присъствие е жива реалност и може да бъде изпитано от участниците; не става дума само за спомняне на Тайната вечеря и разпятието.
Христовото присъствие в тайнството е обещано на Църквата и не зависи от разпознаването на това присъствие от отделните членове на събранието. Св. Причастие всякога предлага благодат. Напомня ни се какво Бог е сторил за нас в миналото, изпитваме какво Бог върши за нас, докато участваме в тайнството, и предвкусваме това, което Бог ще извърши в по-нататъшното Си спасително действие.
Християнската църква е правила през вековете усилия да разбере по какъв начин Христос присъства в Евхаристията. Аргументите и различията по този въпрос са извън предмета (на този документ). Уеслианската традиция потвърждава реалността на Христовото присъствие, макар че не претендира да е в състояние напълно да го обясни. “Химните за Господнята трапеза”, написани от Джон и Чарлз Уесли, са нашият най-богат източник при изучаване на Уеслиевото разбиране за присъствието на Христос в Евхаристията. Един от тези химни (“О, дълбочина на Божията любов”) изразява добре реалността и тайнствеността:

О, дълбочина на Божията любов и благодат неизмерима!
Кой би могъл да каже как хлябът и виното ни изявяват Бога!
Как хлябът Неговата плът ни дава,
как виното предава ни кръвта Му,
изпълвайки сърцата на верните Му люде
на Божия живот с пълнотата.

Обединените методисти, заедно с другите християнски традиции, се опитват да осигурят ясно и вярно обяснение на Христовото присъствие в Причастието. Нашата традиция отстоява действителното, лично и живо присъствие на Исус Христос. За обединените методисти Господнята вечеря е “закотвена” в живота на историческия Исус от Назарет, но не е главно възпоменание или помен. Ние не приемаме средновековното учение за транссубстанциацията (превръщане на самата субстанция на хляба и виното в тяло и кръв Христови), макар да вярваме че елементите са съществените веществени средства, чрез които Бог действа. В Трапезата на Църквата миналото, настоящето и бъдещето на живия Христос се събират чрез силата на Св. Дух, така че ние можем да приемем и изобразим Исус Христос като Божия спасителен дар за целия свят.

Покана за Господнята трапеза
Поканата за Господнята трапеза идва от възкръсналия и присъстващ Христос. Той кани на Своята трапеза всички, които Го обичат, каят се за греховете си и се стремят да живеят като Христови ученици. Св. Причастие е Божи дар за Църквата и действие на събранието на верните. Чрез отговора на поканата ние потвърждаваме и задълбочаваме своята лична връзка с Бога чрез Исус Христос и своята отговорност да живеем и служим в Христовото Тяло.
Всички, които отговарят с вяра на поканата, са добре дошли. Св. Кръщение обикновено предшества участието в Св. Причастие. Причастието е храна за събранието, което е в заветни отношения с Бога чрез Исус Христос. Некръстените, които отговарят с вяра на поканата в нашата литургия, са добре дошли на Трапезата. Те трябва да бъдат наставени относно Кръщението като тайнство на въвеждането в общността на вярата – необходимо само веднъж за всеки човек – и относно Св. Причастие като поддържащо тайнство за нашето странстване и израстване в святост – нужно и приемано многократно. “Некръстените, които получават Причастие, трябва да бъдат съветвани да се кръстят при първа възможност” (“От вода и Дух”).
Никой не може да бъде отпратен от Трапезата заради възрастови, умствени, физически, психологически или свързани с развитието способности, поради някакви други условия, които могат да ограничат неговото разбиране или да затруднят приемането на тайнството.
Господнята вечеря в местната ОМЦ е отворена за членовете на другите ОМЦ и за християните от останалите традиции.

Поместеният тук откъс е част от документа “Това свято тайнство: методисткото разбиране за Св. Причастие”, приет от Генералната конференция на Обединената методистка църква през 2004 г. в Питсбърг, САЩ. Очаквайте и последната част, посветена на проблема за достойното участие в Господнята трапеза.

превод от английски език: Даниел Топалски

Разбиране на Методистката църква за тайнството Господня трапеза (Първа част)

Значение на Св. Причастие
В Новия Завет са представени най-малко шест важни аспекта на Светото Причастие: благодарност, общение, възпоменание, жертва, действие на Св. Дух и есхатологично очакване. Краткият преглед на всяко едно от тези схващания ще ни помогне по-добре да разберем значението на тайнството.

Св. Причастие е Евхаристия, акт на благодарение. Ранните християни “разчупваха хляб по къщите и се хранеха с радост и чистосърдечие, като хвалеха Бога, и печелеха благоволението на целия народ” (Деян. 2:46-47а). Когато се причестяваме, ние изразяваме радостна благодарност за Божите мощни дела в историята – за спасението, завета, изкуплението, освещението. “Великото благодарение” (Богослужение на Словото и Трапезата І, Химнал на Обединената методистка църква, стр.9-10) e декламация на тази спасителна история, достигнала връхната си точка в делото на Исус Христос и разпростиращото се дело на Светия Дух. Така се изразява нашата признателност за Божията доброта и за Божията безусловна любов към нас.

Св.Причастие е общение на Църквата – събраната общност на верните, едновременно местна и вселенска. Макар че притежава дълбок смисъл за отделните участници, тайнството е много повече от лично събитие. Местоименията, използвани в литургията, са в множествено число – „ние”, „нас”, „наш”. Първото послание към коринтяните 10:7 ни казва: “Защото ние, ако и да сме мнозина, сме един хляб, едно тяло, понеже всички в единия хляб участваме”. Текстът на ”Богослужение на Словото и Трапезата І” използва посочения цитат като изрично твърдение за християнското единство в тялото на Христос (Химнал, стр.11). Споделянето и връзката, изпитвани на трапезата, илюстрират природата на Църквата и Божието виждане за света.

Св. Причастие е възпоменание, поменуване, напомняне, но това възпоменание е много повече от простото спомняне. “Това правете за Мое възпоменание” (Лука 22:19; 1 Кор. 11:24-25) е anamnesis. Това динамично действие е изображение в настоящето на делата на Божията милост от миналото, и то така силно, че ги прави действително случващи се сега. Христос е възкръснал и жив тук и сега, което е повече от простото спомняне за извършеното в миналото.

Св. Причастие е вид жертва. То е актуализация, а не повторение на жертвата на Христос. Посланието към евреите 9:26 подчертава, че “(Той) в края на вековете се яви веднъж да отмахне греха, като принесе Себе Си в жертва”. Изкупителният живот, смърт и възкресение на Христос правят Божията благодат достъпна за нас. Ние също представяме себе си като „жертва в единение с Христовата жертва за нас…” (Химнал, стр.10).

Св. Причастие е проводник на Божията благодат чрез действието на Светия Дух (Деян.1:8), което е описано в Йоан 14:26: “А Утешителят, Светият Дух, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви казал”. Епиклезата (от гръцката дума epiclesis) e част от “Великото благодарение”, в което се призовава Светият Дух: “Излей Светия Си Дух върху нас, събраните тук, и върху тези дарове на хляба и виното”. Църквата моли Бог да направи тези дарове “тяло и кръв Христови”, така че вярващите “да бъдат за света тяло Христово, изкупено чрез Неговата кръв”. И по-нататък: “Чрез Духа Си ни направи едно с Христос, едно с всеки друг (вярващ) и едно в служение на всички в света…” (Химнал, стр.10).

Св. Причастие е с есхатологична насоченост, което означава, че трябва да се извършва до края на историята, до постигането на Божията цел за света - “Христос умря, Христос възкръсна, Христос ще дойде отново”. Ние се причестяваме не само с верните, които физически присъстват, но и със светиите от миналото, които се присъединяват към нас в тайнството. Да участваш означава да предвкусваш бъдещето, обещания рай, докато „Христос дойде с последната победа и ние седнем на небесното пиршество”. Самият Христос е гледал към това събитие и е обещал на учениците: “…отсега нататък няма вече да пия от този плод на лозата до онзи ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Своя Отец” (Мат. 26:29 и пар.). Когато ядем и пием на трапезата, ставаме участници в божественото естество в този живот и за вечния живот (Йоан 6:47-58; Откровение 3:20). Ние предвкусваме небесното пиршество, празнувайки Божията победа над греха, злото и смъртта (Мат. 22:1-14; Откровение 19:9; 21:1-7). Насред личните и общи житейски неблагополучия ние копнеем за вечно общение с Христос и окончателно изпълнение на Божествения план. Поддържани от сакраменталната благодат, ние се стремим да бъдем изградени по образа на Христос и да станем инструменти за преобразяване на света.


Поместеният тук откъс е част от документа “Това свято тайнство: методистко разбиране за Св. Причастие”, приет от Генералната конференция на Обединената методистка църква през 2004 г. в Питсбърг, САЩ. Очаквайте още откъси от същия документ, тъй като разбирането ни за тайнството Господня трапеза се нуждае от по-голяма яснота и задълбоченост в духа на Писанието и методистката традиция.

превод от английски език: Даниел Топалски

Не отлагайте живота си за утре!

Библейски текст: Йеремия 29:1-14


Тази сутрин ще ви върна към най-драматичните страници от историята на Юдея – последната еврейска държава, продължила да съществува под една или друга форма след падането на северното царство Израил през 722 г. пр. Хр. с превземането на столицата Самария от асирийците. Южното царство е последната надежда на евреите, последен свиден спомен от славните времена на Давид и Соломон. Но от предишния блясък и слава не е останало нищо. Цар Ахаз приема да се подчини на Асирия и да предпази Юдея от участта на северното царство, но плаща скъпа цена – в продължение на сто години юдейските царе остават васали. По-късно Юдея е въвлечена в египетските политически интриги, от които търпи само отрицателни последици. През 621 г. цар Йосия успява да извоюва независимостта на царството си от асирийците, но дванайсет години по-късно то е отново под чужда власт – този път под властта на египетските фараони. Надигащият се Вавилон побеждава Египет през 605 г. пр. Хр. и скоро установява властта си над Юдея. Опитът за бунт от страна на цар Йоаким претърпява неуспех и през 601 г. той умира на път за изгнаничеството си. Тогава Йерусалим е превзет за първи път от Новуходоносор. Царуването на Йоахин /Йехония/ е съвсем кратко. Скоро Йерусалим е превзет за втори път от вавилонците. Йехония е отведен във Вавилон заедно с целия си двор, а заедно с него са преселени “всички първенци и храбри мъже, десет хиляди пленници и всички дърводелци и ковачи” /4 Царе 24:14/. В града са оставени само по-бедните жители. На престола през 597 г. пр. Хр. е поставен цар Седекия, който не е способен да устои на лошите съвети. В това тежко време, в което краят е предизвестен, пророк Йеремия пише писмо от Йерусалим до “останалите старейшини, до свещениците, до пророците и до целия народ”, които Новуходоносор е закарал в плен във Вавилон. Именно това послание на утеха и надежда ще бъде в центъра на нашите размишления тази сутрин.

Някои биха се запитали каква е връзката на тази толкова древна история с настоящето, какви поуки бихме могли да изведем за себе си, след като живеем в съвсем различна историческа епоха, при други политически и културни условия. Нима е нужно да се връщаме толкова назад, след като спокойно можем да разгърнем страниците на Новия завет и да разсъждаваме върху Христовите и апостолските думи. Няма съмнение, че всички ние сме новозаветни вярващи, но това не трябва да ни лишава от духовното богатство, което се крие в Стария завет. От него бих искал да се възползваме днес, разгръщайки книгата на пророк Йеремия. Нека заедно да чуем думите, които той отправя към пленниците, загубили всичко друго, освен живота си. Казвам само “живота си”, защото мнозина бяха загърбили вярата си в единия и истинен Бог и бяха последвали боговете на чуждите народи. Вслушайте се внимателно в тези думи и в тяхното послание, което надхвърля своето време:

“Така казва Господ на Силите, Израелевият Бог, на всички пленници, които Аз съм направил да бъдат закарани пленници от Йерусалим във Вавилон:
Постройте къщи и живейте в тях, насадете градини и яжте плода им, вземете жени и народете синове и дъщери, вземете жени за синовете си и дайте дъщерите си на мъже, за да народите синове и дъщери, и се умножавайте там, а не се намалявайте, търсете мира на града, където ви направих да бъдете закарани пленници, и се молете за него на Господа; понеже в неговия мир ще имате и вие мир.
Защото така казва Господ на Силите, Израелевият Бог: Да не ви мамят пророците и прорицателите ви, които са сред вас, и не слушайте сънищата си, които вие давате причина да ги сънувате. Защото те ви пророкуват лъжливо в Мое име; Аз не съм ги пратил, казва Господ.
Защото така казва Господ: Като се изпълнят седемдесет години във Вавилон, Аз ще ви посетя и ще изпълня благото Си слово към вас, като ви върна на това място. Защото Аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда. Тогава ще извикате към Мен и ще отидете, и ще Ми се помолите; и аз ще ви послушам. И ще Ме потърсите и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце.
И вие ще Ме намерите, казва Господ; ще ви върна от плен и ще ви събера от всички народи и от всички места, където ви бях изгонил, казва Господ; и ще ви върна на мястото, откъдето ви направих да бъдете закарани пленници.” /Йеремия 29:4-14/.

Това е първата част от писмото, което Йеремия изпраща на пленниците във Вавилон. Но кой е авторът, който си позволява да говори толкова категорично и силно от името на Бога? Ако кажем, че той е един от големите старозаветни пророци, това ще е вярно, но едва ли е достатъчно. Йеремия пророкува в продължение на четиридесет години при управлението на петима царе в един от най-съдбовните периоди не само за Юдея, но и за целия Близък Изток. Призован е за пророческо служение твърде млад, още юноша, през 626 г. пр. Хр. Произлиза от старо свещеническо семейство, което не принадлежи към йерусалимското свещеническо съсловие, свързано с храма. Започва да пророкува по времето на цар Йосия и продължава да служи и при неговите приемници на трона – Йоахаз, Йоаким, Йехония и последния юдейски цар Седекия. След разрушаването на Йерусалим през 587 г. пр. Хр. и бунта срещу управителя Годолия, Йеремия е заставен да отиде в Египет заедно с бунтовниците. Няма никакви сведения за по-нататъшния живот и за смъртта на пророка.

Сред всички старозаветни пророци личността на Йеремия изпъква с особена сила. Чувствата му са изразени живо, а той самият е явно човек на контрастите – едновременно благ и неотстъпчив, любящ и непреклонен. Онези, които той обича, го заклеймяват като предател, защото изобличава и осъжда греховете им. Йеремия е искрен патриот, но е обявен за предател и това го хвърля в дълбока скръб. Проклина деня, в който се е родил, и обвинява Бога, задето не му е дал веднага да умре. Твърдо решен да се откаже от служението си, разбира, че не може. Сред всички тези сблъсъци със себе си и другите той открива убежище при Бога и придава най-чист израз на старозаветния идеал за богообщение.

До кого пише Йеремия? Вече казахме, че Новуходоносор откарва във Вавилон най-знатните и заможни йерусалимски жители, най-добрите занаятчии – дърводелци и ковачи. Всички те били хора с определено обществено положение, ползвали се с уважение или заради властта и парите си, или поради особените си умения и майсторското владеене на някакъв занаят. Тези хора, доскоро свободни, са вече пленници, живеещи по благоволението на своите господари. Изгубили са домовете и имуществото си. Много от тях са загубили и свои близки – бащи и майки, синове и дъщери, братя и сестри. Принудени са да напуснат родния си град и родината си. Далеч зад тях са останали стените на Йерусалим и храмът. Какво ли ги очаква във Вавилон? Как да продължат живота си, след като не им е останало почти нищо? Струва ли си да се живее, когато целият ти свят се разрушава пред очите ти, без да можеш да сториш нищо? Мъчителни въпроси, на които трудно може да се даде положителен отговор. Все пак им е останал някакъв избор. Могат да се разбунтуват, да направят отчаян опит да защитят поне достойнството си. Но това би означавало сигурна смърт. Могат и да се примирят с положението си и да са благодарни, че са запазили поне живота си. Та нали живият все пак може да се надява! Но що за живот ще е това – живот на пленници в чужда страна.

Трудно можем да си представим трагедията на тези хора в цялата й дълбочина. Те бяха живели със съзнанието, че като част от избрания народ не могат да бъдат сполетени от подобно нещастие. Не че бяха опазили чиста вярата си в Бога на Израел. Юдея беше стигнала дъното на религиозния си упадък. Беше управлявана от царе, за които най-често в книгите на царете и Летописите са казва само: “Той върши зло пред Господа, точно както беше направил и баща му.” Но въпреки всичко юдеите продължаваха да вярват дълбоко в себе си, че ще бъдат предпазени от нашествениците и агресорите. Все пак Бог им беше обещал, Той беше им се врекъл неведнъж, сключил беше завет с тях. И ако това мислене беше характерно за всички юдеи, то какво можем да кажем за йерусалимските жители? Те населяваха светия град, в който беше Храмът и Ковчегът на завета. Нима Бог би допуснал някой да сложи ръка на всичко това? Нима би позволил на някой нечестив езичник да се поругае с тези светини?
Бог обаче допусна да се случи немислимото. По заповед на Новуходоносор бяха отнесени всички съкровища от Господния дом и съсечени всички златни вещи, които Израелевият цар Соломон беше направил, както Господ беше казал. Нещо повече, чрез пророка Бог ясно заяви: “Аз направих да бъдете закарани пленници от Йерусалим във Вавилон” /Йер. 29:4/. След такъв неочакван обрат на какво можеха да основат надеждите си йерусалимските пленници? Бог ги беше изоставил в ръцете на враговете им и това беше заслужено наказание. Можем да бъдем сигурни, че не всички пленници ясно осъзнаваха собствената си вина за участта, която ги сполетя, но със сигурност пред повечето от тях стоеше въпросът: “На кого можем да се надяваме, след като Бог ни изостави?” Не че юдеите и друг път не бяха слушали предупрежденията на пророците за идещия гняв. Много от тях бяха станали напълно равнодушни към тях. Но предупрежденията бяха станали реалност, тежка, сурова и жестока реалност именно в техния живот.
И въпреки че заслужаваха участта си, Бог им изпрати послание на утеха и надежда чрез Своя верен слуга Йеремия. И това послание беше напълно неочаквано. Бог им казваше да продължат да живеят, както досега – да строят къщи, да садят градини и да се радват на плодовете им, да се женят и да раждат синове и дъщери, да се умножават, а не да се намаляват. Въпреки тежката си участ, те трябваше да продължат – далеч от дома, в една чужда страна, откъснати от корените си, сред руините на измамната си самоувереност и прекършени надежди. Бог не ги заблуди, че положението им скоро ще се промени. Дълго време те щяха да бъдат пленници, но не и завинаги. След седемдесет години пленничеството им щеше да свърши. И точно тази част от посланието възвърна отново надеждата в живота им. За това си заслужаваше да живеят и да се борят с всички несгоди и трудности. До получаването на писмото те не можеха да намерят основателен мотив да продължат напред. И не защото бяха загубили имуществото си или положението си. Бяха загубили надеждата си и именно това ги беше вкарало в пълна безизходица. Най-сигурният начин да съсипеш някого е да отнемеш надеждите му, а най-добрият начин да го вдигнеш от праха е да му ги върнеш. Бог беше направил точно това – върна им надеждата и им даде причина да продължат да живеят. Без тази надежда заповедта да продължат живота си щеше да изглежда безсмислена.
Но надеждата на пленниците беше възродена не само от обещанието за връщане в родината след седемдесет години. Бог им даде ясно да разберат какво е Неговото неизменно отношение към тях. Каза им: “Аз зная мислите, които мисля за вас, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда”. Бог беше на тяхна страна. Всъщност Той винаги е бил на тяхна страна, неизменен в обещанията и заветите си. Бог не беше им сторил това зло, те сами бяха причина за него. Той не ги беше изоставил, те бяха Му обърнали гръб. През цялото време Неговите мисли са били мисли за мир, а желанието Му – да им даде бъдеще и надежда. Техните мисли и действия ги бяха отделили от Бога, но в милостта Си Той отново им протягаше ръка и им напомняше кой е Той в действителност – верен, неизменен, любящ и милосърден Баща на Своя народ. Истинската причина за възраждането на тяхната надежда беше преоткриването на истинното знание за Бога, Който не е отмъстителен и кръвожаден небесен деспот, а Някой, Който винаги желае доброто на Своите люде.
Но как може отново те да се доближат до Бога след това ужасно отстъпление и блудство подир боговете на другите народи? Съществуваше само един начин – да се обърнат към своя Бог с цялото си сърце. Само тогава Бог може да бъде търсен и открит. Само тогава те ще могат да Му се молят, а Той ще отговаря. За пореден път при тези трудни обстоятелства Бог оповести на народа Си кое е наистина ценно за Него. Страшното не беше това, че Храмът беше осквернен и храмовите съдове и вещи бяха посечени. Страшното и трагичното беше, че юдеите външно съблюдаваха религиозните си задължения, но отказваха на Бога сърцата си. А това, най-вече това искаше от тях Бог.
С писмото на Йеремия единият и истинен Бог им казваше, че най-важното, заради което си струва да продължат да живеят, е да се помирят с Него. Ако сторят това, всичко останало остава на втори план. Обстоятелствата може да са трудни, но Бог е с тях. Предстоят дълги години на пленничество, но Той ще ги избави и ще ги върне у дома. И най-важното, Бог им дава бъдеще и надежда. А за това наистина си заслужава да се живее.

Накрая, естествено, трябва да се запитаме какви са поуките за нас от цялата тази история? Най-важната от всички е, че не трябва да се отчайваме, каквото и да се случи. Бог е с нас и Неговите мисли са за добро, за да ни даде бъдеще и надежда. Трябва да живеем днес, да живеем пълноценно и пълнокръвно, въпреки трудностите и неблагополучията. Нямаме право да отлагаме живота си за утре.

Втората поука успешно може да бъде представена по следния начин: с Божията помощ трябва да променим онова, което е възможно, да приемем онова, което не може да бъде променено, и да се научим да различаваме едното от другото.

От всичко, което можем да променим, най-важно е нашето отношение към Бога. Трябва да се откажем от религиозното лицемерие и да се обърнем към Него с цялото си сърце, като към своя любящ и милостив небесен Отец, Който дава на децата Си всичко, от което се нуждаят. С много неща ще трябва и да се примирим. Но те обикновено не застрашават пряко нашето спасение. На тези неща не бива да позволяваме да вземат връх в живота ни, защото тогава ще изгубим перспективата си и надеждата ни ще се помрачи. Можем да бъдем сполетени от злощастни събития, да загубим близък човек, да се разболеем от тежка болест, но това не бива да ни парализира. Трябва да продължим напред. Можем да продължим напред, защото Бог е с нас.

А какво да кажем за всичките си оплаквания и негодувания от положението, в което се намираме? Могат ли да се сравнят нашите проблеми и беди с това, което преживяваха йерусалимските пленници? Имаме ли наистина основателна причина да живеем като пленници при всички благоприятни възможности, които Бог ни предоставя? Ще трябва да признаем, скъпи братя и сестри, че повечето от нас, които се оплакват и негодуват в сърцата си, са всъщност пленници на самите себе си, на собствените си прегрешения и ограничени представи за Бога. Ако искаме да живеем пълноценен живот, ще трябва да се освободим с Божия помощ от всичко това.

Когато изпаднете в труден момент, когато започнете да негодувате в сърцето си срещу Бог и Неговата справедливост, тогава си спомнете тези думи и ги запечатайте дълбоко в сърцата си: “Защото Аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда.”

пастор Даниел Топалски