Не отлагайте живота си за утре!

Библейски текст: Йеремия 29:1-14


Тази сутрин ще ви върна към най-драматичните страници от историята на Юдея – последната еврейска държава, продължила да съществува под една или друга форма след падането на северното царство Израил през 722 г. пр. Хр. с превземането на столицата Самария от асирийците. Южното царство е последната надежда на евреите, последен свиден спомен от славните времена на Давид и Соломон. Но от предишния блясък и слава не е останало нищо. Цар Ахаз приема да се подчини на Асирия и да предпази Юдея от участта на северното царство, но плаща скъпа цена – в продължение на сто години юдейските царе остават васали. По-късно Юдея е въвлечена в египетските политически интриги, от които търпи само отрицателни последици. През 621 г. цар Йосия успява да извоюва независимостта на царството си от асирийците, но дванайсет години по-късно то е отново под чужда власт – този път под властта на египетските фараони. Надигащият се Вавилон побеждава Египет през 605 г. пр. Хр. и скоро установява властта си над Юдея. Опитът за бунт от страна на цар Йоаким претърпява неуспех и през 601 г. той умира на път за изгнаничеството си. Тогава Йерусалим е превзет за първи път от Новуходоносор. Царуването на Йоахин /Йехония/ е съвсем кратко. Скоро Йерусалим е превзет за втори път от вавилонците. Йехония е отведен във Вавилон заедно с целия си двор, а заедно с него са преселени “всички първенци и храбри мъже, десет хиляди пленници и всички дърводелци и ковачи” /4 Царе 24:14/. В града са оставени само по-бедните жители. На престола през 597 г. пр. Хр. е поставен цар Седекия, който не е способен да устои на лошите съвети. В това тежко време, в което краят е предизвестен, пророк Йеремия пише писмо от Йерусалим до “останалите старейшини, до свещениците, до пророците и до целия народ”, които Новуходоносор е закарал в плен във Вавилон. Именно това послание на утеха и надежда ще бъде в центъра на нашите размишления тази сутрин.

Някои биха се запитали каква е връзката на тази толкова древна история с настоящето, какви поуки бихме могли да изведем за себе си, след като живеем в съвсем различна историческа епоха, при други политически и културни условия. Нима е нужно да се връщаме толкова назад, след като спокойно можем да разгърнем страниците на Новия завет и да разсъждаваме върху Христовите и апостолските думи. Няма съмнение, че всички ние сме новозаветни вярващи, но това не трябва да ни лишава от духовното богатство, което се крие в Стария завет. От него бих искал да се възползваме днес, разгръщайки книгата на пророк Йеремия. Нека заедно да чуем думите, които той отправя към пленниците, загубили всичко друго, освен живота си. Казвам само “живота си”, защото мнозина бяха загърбили вярата си в единия и истинен Бог и бяха последвали боговете на чуждите народи. Вслушайте се внимателно в тези думи и в тяхното послание, което надхвърля своето време:

“Така казва Господ на Силите, Израелевият Бог, на всички пленници, които Аз съм направил да бъдат закарани пленници от Йерусалим във Вавилон:
Постройте къщи и живейте в тях, насадете градини и яжте плода им, вземете жени и народете синове и дъщери, вземете жени за синовете си и дайте дъщерите си на мъже, за да народите синове и дъщери, и се умножавайте там, а не се намалявайте, търсете мира на града, където ви направих да бъдете закарани пленници, и се молете за него на Господа; понеже в неговия мир ще имате и вие мир.
Защото така казва Господ на Силите, Израелевият Бог: Да не ви мамят пророците и прорицателите ви, които са сред вас, и не слушайте сънищата си, които вие давате причина да ги сънувате. Защото те ви пророкуват лъжливо в Мое име; Аз не съм ги пратил, казва Господ.
Защото така казва Господ: Като се изпълнят седемдесет години във Вавилон, Аз ще ви посетя и ще изпълня благото Си слово към вас, като ви върна на това място. Защото Аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда. Тогава ще извикате към Мен и ще отидете, и ще Ми се помолите; и аз ще ви послушам. И ще Ме потърсите и ще Ме намерите, като Ме потърсите с цялото си сърце.
И вие ще Ме намерите, казва Господ; ще ви върна от плен и ще ви събера от всички народи и от всички места, където ви бях изгонил, казва Господ; и ще ви върна на мястото, откъдето ви направих да бъдете закарани пленници.” /Йеремия 29:4-14/.

Това е първата част от писмото, което Йеремия изпраща на пленниците във Вавилон. Но кой е авторът, който си позволява да говори толкова категорично и силно от името на Бога? Ако кажем, че той е един от големите старозаветни пророци, това ще е вярно, но едва ли е достатъчно. Йеремия пророкува в продължение на четиридесет години при управлението на петима царе в един от най-съдбовните периоди не само за Юдея, но и за целия Близък Изток. Призован е за пророческо служение твърде млад, още юноша, през 626 г. пр. Хр. Произлиза от старо свещеническо семейство, което не принадлежи към йерусалимското свещеническо съсловие, свързано с храма. Започва да пророкува по времето на цар Йосия и продължава да служи и при неговите приемници на трона – Йоахаз, Йоаким, Йехония и последния юдейски цар Седекия. След разрушаването на Йерусалим през 587 г. пр. Хр. и бунта срещу управителя Годолия, Йеремия е заставен да отиде в Египет заедно с бунтовниците. Няма никакви сведения за по-нататъшния живот и за смъртта на пророка.

Сред всички старозаветни пророци личността на Йеремия изпъква с особена сила. Чувствата му са изразени живо, а той самият е явно човек на контрастите – едновременно благ и неотстъпчив, любящ и непреклонен. Онези, които той обича, го заклеймяват като предател, защото изобличава и осъжда греховете им. Йеремия е искрен патриот, но е обявен за предател и това го хвърля в дълбока скръб. Проклина деня, в който се е родил, и обвинява Бога, задето не му е дал веднага да умре. Твърдо решен да се откаже от служението си, разбира, че не може. Сред всички тези сблъсъци със себе си и другите той открива убежище при Бога и придава най-чист израз на старозаветния идеал за богообщение.

До кого пише Йеремия? Вече казахме, че Новуходоносор откарва във Вавилон най-знатните и заможни йерусалимски жители, най-добрите занаятчии – дърводелци и ковачи. Всички те били хора с определено обществено положение, ползвали се с уважение или заради властта и парите си, или поради особените си умения и майсторското владеене на някакъв занаят. Тези хора, доскоро свободни, са вече пленници, живеещи по благоволението на своите господари. Изгубили са домовете и имуществото си. Много от тях са загубили и свои близки – бащи и майки, синове и дъщери, братя и сестри. Принудени са да напуснат родния си град и родината си. Далеч зад тях са останали стените на Йерусалим и храмът. Какво ли ги очаква във Вавилон? Как да продължат живота си, след като не им е останало почти нищо? Струва ли си да се живее, когато целият ти свят се разрушава пред очите ти, без да можеш да сториш нищо? Мъчителни въпроси, на които трудно може да се даде положителен отговор. Все пак им е останал някакъв избор. Могат да се разбунтуват, да направят отчаян опит да защитят поне достойнството си. Но това би означавало сигурна смърт. Могат и да се примирят с положението си и да са благодарни, че са запазили поне живота си. Та нали живият все пак може да се надява! Но що за живот ще е това – живот на пленници в чужда страна.

Трудно можем да си представим трагедията на тези хора в цялата й дълбочина. Те бяха живели със съзнанието, че като част от избрания народ не могат да бъдат сполетени от подобно нещастие. Не че бяха опазили чиста вярата си в Бога на Израел. Юдея беше стигнала дъното на религиозния си упадък. Беше управлявана от царе, за които най-често в книгите на царете и Летописите са казва само: “Той върши зло пред Господа, точно както беше направил и баща му.” Но въпреки всичко юдеите продължаваха да вярват дълбоко в себе си, че ще бъдат предпазени от нашествениците и агресорите. Все пак Бог им беше обещал, Той беше им се врекъл неведнъж, сключил беше завет с тях. И ако това мислене беше характерно за всички юдеи, то какво можем да кажем за йерусалимските жители? Те населяваха светия град, в който беше Храмът и Ковчегът на завета. Нима Бог би допуснал някой да сложи ръка на всичко това? Нима би позволил на някой нечестив езичник да се поругае с тези светини?
Бог обаче допусна да се случи немислимото. По заповед на Новуходоносор бяха отнесени всички съкровища от Господния дом и съсечени всички златни вещи, които Израелевият цар Соломон беше направил, както Господ беше казал. Нещо повече, чрез пророка Бог ясно заяви: “Аз направих да бъдете закарани пленници от Йерусалим във Вавилон” /Йер. 29:4/. След такъв неочакван обрат на какво можеха да основат надеждите си йерусалимските пленници? Бог ги беше изоставил в ръцете на враговете им и това беше заслужено наказание. Можем да бъдем сигурни, че не всички пленници ясно осъзнаваха собствената си вина за участта, която ги сполетя, но със сигурност пред повечето от тях стоеше въпросът: “На кого можем да се надяваме, след като Бог ни изостави?” Не че юдеите и друг път не бяха слушали предупрежденията на пророците за идещия гняв. Много от тях бяха станали напълно равнодушни към тях. Но предупрежденията бяха станали реалност, тежка, сурова и жестока реалност именно в техния живот.
И въпреки че заслужаваха участта си, Бог им изпрати послание на утеха и надежда чрез Своя верен слуга Йеремия. И това послание беше напълно неочаквано. Бог им казваше да продължат да живеят, както досега – да строят къщи, да садят градини и да се радват на плодовете им, да се женят и да раждат синове и дъщери, да се умножават, а не да се намаляват. Въпреки тежката си участ, те трябваше да продължат – далеч от дома, в една чужда страна, откъснати от корените си, сред руините на измамната си самоувереност и прекършени надежди. Бог не ги заблуди, че положението им скоро ще се промени. Дълго време те щяха да бъдат пленници, но не и завинаги. След седемдесет години пленничеството им щеше да свърши. И точно тази част от посланието възвърна отново надеждата в живота им. За това си заслужаваше да живеят и да се борят с всички несгоди и трудности. До получаването на писмото те не можеха да намерят основателен мотив да продължат напред. И не защото бяха загубили имуществото си или положението си. Бяха загубили надеждата си и именно това ги беше вкарало в пълна безизходица. Най-сигурният начин да съсипеш някого е да отнемеш надеждите му, а най-добрият начин да го вдигнеш от праха е да му ги върнеш. Бог беше направил точно това – върна им надеждата и им даде причина да продължат да живеят. Без тази надежда заповедта да продължат живота си щеше да изглежда безсмислена.
Но надеждата на пленниците беше възродена не само от обещанието за връщане в родината след седемдесет години. Бог им даде ясно да разберат какво е Неговото неизменно отношение към тях. Каза им: “Аз зная мислите, които мисля за вас, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда”. Бог беше на тяхна страна. Всъщност Той винаги е бил на тяхна страна, неизменен в обещанията и заветите си. Бог не беше им сторил това зло, те сами бяха причина за него. Той не ги беше изоставил, те бяха Му обърнали гръб. През цялото време Неговите мисли са били мисли за мир, а желанието Му – да им даде бъдеще и надежда. Техните мисли и действия ги бяха отделили от Бога, но в милостта Си Той отново им протягаше ръка и им напомняше кой е Той в действителност – верен, неизменен, любящ и милосърден Баща на Своя народ. Истинската причина за възраждането на тяхната надежда беше преоткриването на истинното знание за Бога, Който не е отмъстителен и кръвожаден небесен деспот, а Някой, Който винаги желае доброто на Своите люде.
Но как може отново те да се доближат до Бога след това ужасно отстъпление и блудство подир боговете на другите народи? Съществуваше само един начин – да се обърнат към своя Бог с цялото си сърце. Само тогава Бог може да бъде търсен и открит. Само тогава те ще могат да Му се молят, а Той ще отговаря. За пореден път при тези трудни обстоятелства Бог оповести на народа Си кое е наистина ценно за Него. Страшното не беше това, че Храмът беше осквернен и храмовите съдове и вещи бяха посечени. Страшното и трагичното беше, че юдеите външно съблюдаваха религиозните си задължения, но отказваха на Бога сърцата си. А това, най-вече това искаше от тях Бог.
С писмото на Йеремия единият и истинен Бог им казваше, че най-важното, заради което си струва да продължат да живеят, е да се помирят с Него. Ако сторят това, всичко останало остава на втори план. Обстоятелствата може да са трудни, но Бог е с тях. Предстоят дълги години на пленничество, но Той ще ги избави и ще ги върне у дома. И най-важното, Бог им дава бъдеще и надежда. А за това наистина си заслужава да се живее.

Накрая, естествено, трябва да се запитаме какви са поуките за нас от цялата тази история? Най-важната от всички е, че не трябва да се отчайваме, каквото и да се случи. Бог е с нас и Неговите мисли са за добро, за да ни даде бъдеще и надежда. Трябва да живеем днес, да живеем пълноценно и пълнокръвно, въпреки трудностите и неблагополучията. Нямаме право да отлагаме живота си за утре.

Втората поука успешно може да бъде представена по следния начин: с Божията помощ трябва да променим онова, което е възможно, да приемем онова, което не може да бъде променено, и да се научим да различаваме едното от другото.

От всичко, което можем да променим, най-важно е нашето отношение към Бога. Трябва да се откажем от религиозното лицемерие и да се обърнем към Него с цялото си сърце, като към своя любящ и милостив небесен Отец, Който дава на децата Си всичко, от което се нуждаят. С много неща ще трябва и да се примирим. Но те обикновено не застрашават пряко нашето спасение. На тези неща не бива да позволяваме да вземат връх в живота ни, защото тогава ще изгубим перспективата си и надеждата ни ще се помрачи. Можем да бъдем сполетени от злощастни събития, да загубим близък човек, да се разболеем от тежка болест, но това не бива да ни парализира. Трябва да продължим напред. Можем да продължим напред, защото Бог е с нас.

А какво да кажем за всичките си оплаквания и негодувания от положението, в което се намираме? Могат ли да се сравнят нашите проблеми и беди с това, което преживяваха йерусалимските пленници? Имаме ли наистина основателна причина да живеем като пленници при всички благоприятни възможности, които Бог ни предоставя? Ще трябва да признаем, скъпи братя и сестри, че повечето от нас, които се оплакват и негодуват в сърцата си, са всъщност пленници на самите себе си, на собствените си прегрешения и ограничени представи за Бога. Ако искаме да живеем пълноценен живот, ще трябва да се освободим с Божия помощ от всичко това.

Когато изпаднете в труден момент, когато започнете да негодувате в сърцето си срещу Бог и Неговата справедливост, тогава си спомнете тези думи и ги запечатайте дълбоко в сърцата си: “Защото Аз зная мислите, които мисля за вас, казва Господ, мисля за мир, а не за зло, за да ви дам бъдеще и надежда.”

пастор Даниел Топалски