На 25 декември 1747 г. Джон Уесли призовал християните – методисти да подновят своя завет с Бога. Първото специално богослужение за подновяване на завета с Бога се състояло на 11 август 1755 г., а самият богослужебен текст бил издаден през 1780 г. В първоначалния си вариант той бил използван близо 100 години. Впоследствие в него били извършени някои промени, които разширили участието на Църквата. Настоящият литургичен текст, който е поместен в края на сборника “Избрани духовни песни”, е изготвен със съзнанието за важното значение на това богослужение, което от 1755 г. е богат извор на благословение за Методистката Църква. Този текст е утвърден от Централната Конференция на Евангелската Методистка Църква за Средна и Южна Европа, към която принадлежи и Евангелската Методистка Епископална Църква в България.
Така накратко могат да се представят фактите, свързани със създаването, развитието и сегашната редакция на литургичния текст, който държите в ръцете си. В какво обаче се заключава смисълът на това специално богослужение за подновяване на завета с Бога, на което методистката традиция толкова много държи? За да отговорим на този въпрос задоволително е необходимо да се обърнем първо към методисткото разбиране за богослужението въобще. Едва в контекста на това разбиране бихме могли да разсъждаваме за смисъла на литургията, в която не предстои да участваме.
Методистката традиция подчертано отнася общото богослужение към “препоръчаните от Бога благодатни средства” /Общи правила на Методистката Църква/, наред с Господната вечеря, молитвата, изучаването на Библията и поста. В слушането на благовестието, в празнуването на тайнствата и в общото изповядване на вярата в Господа Църквата получава онова, от което се нуждае, за да не загуби кураж, да не се съмнява, а отново да тръгне по пътя, по който Бог иска да я води в този свят. По време на богослужението тя получава нова радост и нова сила да върви след Христос по пътя към царството Му.
От друга страна, богослужението е мястото, към което църквата се връща, за да си припомни поръчението да бъде сред хората, за да споделят вярващите своите опитности, за да бъдат укрепени уморените и претоварените, да се утешат в Божия мир, да съберат нови сили, да разкажат как са намерили Божията помощ и ръководство и да се отправят отново на път в следване на Исус Христос. Завръщане и потегляне, облягане и поемане, усмиряване и вслушване, намиране на съмишленици, оставяне на товари и поемане на товари – всичко това може и трябва да се случва при едно църковно богослужение. Утехата, поправлението, окуража-ването, поемането на нови задължения, към които Бог ни води чрез проповядваното слово, общите молитви и хваление, ни правят способни за онова служение, което според ап. Павел е нашето “духовно /разумно/ богослужение”, а именно: да представим телата си в “жертва жива, свята, благоугодна на Бога” /Рим. 12:1/. В тези думи на Апостола ние намираме потвърждение за обхвата на християнското посвещение: християнинът трябва да служи на Бога с цялата пълнота на това, което е – тяло и душа, сърце, воля и ум. Християнинът е участник в Божието дело на земята като доброволен и съзнателен съработник на Бога /вж. 1 Кор. 3:9/.
Всички ние сме повикани за един живот в Христос, който, благодарение на Неговата жертва, е освободен от греха и посветен на Бога. В този живот влязохме като участници в Новия Завет, чийто посредник е нашият Господ Исус Христос. Той го запечата със своята кръв, за да остане завинаги.
От едната страна на този Завет стои Божието обещание, че Той ще изпълни в нас и чрез нас всичко, което ни обеща в Исус Христос, Който е началото и края на нашата вяра. Ние сме сигурни, че Неговите обещания и сега се отнасят за нас, тъй като всекидневно изпитваме Неговата доброта и верността на Неговата милост.
От другата страна на Завета стои нашето задължение да не живеем вече само за себе си, а за Него. Защото Той ни обича и се предаде за нас. Той ни повика да му служим, за да се изпълни намерението на Неговото идване.
При различни възможности ние подновяваме Завета на нашата преданост, особено когато се събираме за участие в тайнството на Господната вечеря.
Днес, на първото неделно богослужение за новата година, съзнателно сме събрани, за да направим в сърцата си искрена равносметка на нашето служение пред Бога, да изповядаме греховете си и да потвърдим своята решимост да Му служим с дух и истина, посвещавайки без остатък себе си. Като си спомняме Божията милост и надеждата, към която сме призвани, ние самите се изпитваме в светлината на Неговия Дух, за да открием с какво сме съгрешили във вярата и делата си.
Литургичния текст на богослужението за подновяване на завета с Бога включва пет ясно обособени части.
Първата част представлява своеобразна изповед на вярата, която се разгръща по един класически начин върху основната истина на християнството - истината за единството и троичността на Бога. В нея ние изповядваме Бог-Отец като наш любящ Творец и Промислител, Господ Исус Христос като наш Спасител, чрез Когото имаме достъп до небесното Царство, и Святия Дух, чрез Когото ние се родихме за нов живот в Божието семейство и станахме членове на Христовото тяло.
Втората част изразява нашата благодарност към Бога като извор на всички добрини в живота ни. Ние благодарим за Божията милост и любов, които ни придружават през всички дни на нашето земно съществуване, за Божията предварителна благодат, която пробуди у нас глад за Бога, за спасението чрез Христос, за призванието и свидетелското служение, което имаме като членове на Христовата Църква. Ние благодарим за Божията непрестанна грижа в моментите на беди и съмнения, за пълнотата на Божието търпение към нас в дните на колебание и отстъпление.
Третата част представлява изповед на греховете. В светлината на Божията милост и вярност ние трябва да изпитаме себе си и покорно да признаем нашите грехове. Длъжни сме да признаем бедността на нашето богослужение, повърхността и егоизма на нашите молитви, нашето непостоянство и неверие, недостатъчното почитане на общението и Тайнствата, недостатъчното и нере-шително свидетелство за Христос, нашето лицемерие, пропиляването на даденото ни време и дарби. В края на третата част ние се обръщаме към Бога, за да поискаме Неговата прошка. Това обръщение е израз на съзнанието, че ние действително не сме били на висотата на призванието си и имаме нужда от Божията действена подкрепа за да продължим пътя си.
В четвъртата част ние даваме съзнателен и свободен израз както на убеждението си, че не принадлежим на себе си, а на Бога, така и на произтичащата от това убеждение готовност да бъдем съпричастни в Божия премилостив Завет, като с послушание и любов се обвързваме да търсим и вършим Божията съвършена воля. В края на четвъртата част ние се молим Бог да потвърди в небесата нашата преданост към Него така, както ние сме сторили това на земята.
Петата част представлява заключително славословие, в което си припомняме и изпълняваме нашата неотклонната длъжност да отдаваме слава и благодарност на Всемогъщия и Вечен Бог.
Краткият анализ на литургичния текст показва, че към участие в подновяване на Завета с Бога могат да пристъпят всички, които признават съществуването на такъв Завет, по силата на който вярващият в Христовото изкупително дело получава прощение на греховете си и спасение за вечен живот. В същото време участниците трябва да съзнават отговорността, която поемат чрез публичното потвърждаване на решимостта си да следват Христос, носейки кръста на своето служение.
Всеки от нас има индивидуална необходимост и възможност да преценява как е служил на Бога през изминалата година и какво трябва да се промени в неговото служение, за да бъде то в съответствие с Божиите изисквания. Църквата също има нужда от такава преценка, от припомняне и потвърждаване на целта и отговорността на своята мисия. Това тя извършва при богослуженията през цялата година, но в рамките на методистката традиция съществува едно богослужение със специално предназначение, извършвано в края на старата или началото на новата година, с което всички членове на Методистката Църква, съзнавайки значението на Новия Завет между тях и Бога, отново заявяват, че желаят да Му се предадат и да изпълняват Неговата съвършена воля.
