Спомням си една история за студент, който започнал първата си година в голям университет. По един от предметите той бил един от повече от сто студенти. Лесно било да се изгубиш в група с такива размери. Студентът се учил упорито. Искал да докаже себе си и да бъде приет.
След продължителен семестър на здраво учене, дошло време за заключителния изпит. Студентът учил часове наред, подготвяйки се по най-добрия начин. Успешното решаване на теста било важно за него. Това било възможност другите да го приемат като добър студент.
Тестовете били раздадени и след като професорът казал: „Можете да започнете“, всички студенти нетърпеливо отворили формулярите. Въпросът бил: „Разпознайте следните птици“. Под въпроса имало снимки на петдесет птици, но снимките не показвали птиците изцяло. Петдесетте снимки показвали само краката и пръстите им.
Студентът не можел да повярва на очите си. Птичи крака! Той прекарал целия семестър, учейки по този предмет. Трябвало да вземе теста, за да може да приключи с предмета. Това било нужно, за да може да завърши обучението си по основното направление в своето образование. А това, на свой ред, било нужно, за да завръши колежа. А този професор искал от него да идентифицира птичи крака! Всичко това приличало на една жестока шега. Студентът се разсърдил не на шега.
И така, нашият студент се изправил и отишъл при професора. Казал му: „Този тест е абсурден. Той не проверява това, което сме изучавали този семестър. Няма да го реша“. Професорът му отговорил : „Млади човече, това е неприемливо. Кой си ти, за да поставяш под въпрос решението ми? Не е нужно да проверявам теста ти. Ще те скъсам сега. Получавам двойка. Как се казваш?“ Студентът се втренчил предизвикателно в професора, вдигнал крака си, посочил го и казал: „Искате да кажете, че не можете да ме идентифицирате!?“
Идентичността ни е важна за нас. Искаме да бъдем разпознати, разпознати по име, уважавани за това, което можем да предложим. Искаме д азнаем, че това, което правим в този живот, означава нещо за някого, че имаме някакво трайно влияние. Не искаме да сме загубени в тълпата. Не желаем да сме просто бройка в компютаризираното общество. Искаме да сме хора, които са оценени и ценни за другие.
********************************************************
Когато пише Посланието си до филипяните апостол, Павел е почти в края на своето служение. Той наистина обобщава най-основните истини на християнската вяра. В прочетения пасаж той говори за нашата идентичност, за усещането, че сме ценени и ценни. Най-напред Павел ни казва, че е нужно да размислим внимателно за това къде търсим идентичността, къде откриваме ценното за самите себе си. В стихове 4-6 той ни напомня, че ако ако някой може да основе идентичността си и чувството си за ценност на видимите представи за успех, то това е той. Павел пише: „Макар че аз мога и на плътта да уповавам. Ако някой друг мисли, че може да уповава на плътта, то аз повече, обрязан в осмия ден, от Израелевия род, от Вениаминовото племе, евреин от евреи, спрямо закона фарисей, по ревност - гонител на църквата, по правдата, която е от закона - непорочен.“ Павел не казва тук, че той е бил просто най-добрия юдеин, който е могъл да бъде. Той твърди, че е бил най-добрият юдеин въобще.
Въпреки това Павел осъзнава, че всичко това, с което някога е могъл да се похвали, е просто нищо. Той е открил една лъжлива сигурност чрез хвалбата със своите постижения. В 7 стих той заявява, че вече счита всичко тоза за „загуба“. И тук преводачите са „излъскали“ малко превода, защото Павел използва неприлична дума в случая. Той говори за „боклук“ или „измет“.
Павел признава, че е бил прекалено уверен в погрешните неща. Мисля си, че много от нас се намират на другия полюс: ние сме неуверени. Ние не съумяваме да видим каквато и да е ценност в своя живот. Чувстваме се несигурни в това кои сме всъщност. Тревожим се, че не сме достатъчно значими. И също така се опитваме да се представим по начин, по който си мислим, че ще бъдем приемливи за останалите.
Например, определяме себе си чрез това, което вършим на своите работни места. Забелязали ли сте, че когато срещнете някого, един от първите въпроси е: „Как си изкарваш прехраната?“ Работата ни, разбира се, трябва да бъде важна за нас. Но тя не трябва да е единственото ценно нещо в нашия живот. Неизбежно идва времето за пенсиониране. Може да дойде и момент, в който да загубим работата си. Ако тя е единственият източник на нашато усещане, че сме ценни, ние сме в беда, особено, ако не виждаме достатъчно значимост в това, което вършим.
Спомням си епизод от един стар телевизионен сериал от 1950 г. , чието име беше „Младоженците“. Разказваше се за две семейства в Ню Йорк, които се мъчат да свържат двата края. Ралф Крандмън беше шофьор на автобус, а Ед Нортън – каналджия. Те винаги се надявахе, че по някакъв начин ще станат богати, или че ще бъдат възприети като истински значими.
В езипода, който си спомням, Ед Нортън беше запитан от някого каква е професията му. Той се определи като „подземен хидроинженер“. Искаше му се да прозвучи важно и не желаеше да си признае, че е прост каналджия. Ние можем да разберем това. Ние също сме хора, които желаят да бъдат ценни. Желаем другите да ни виждат като такива.
Ние определено се страхуваме. Страхуваме се, че ако хората знаят какви сме в действителност, как се чувстваме наистина, ние ще станем неприемливи за тях. Истинската борба за повечето от нас е свързана с усещането, че нещата с нас не са наред, като изключим външното, което показваме на другите. Крием се под разни идентичности, но те не ни дават сигурност.
********************************************************
На второ място Павел ни казва, че не е достатъчно просто да претендираме за някаква идентичност. Само когато показваме това, което наистина сме, само тогава можем да бъдем истински ценни и оценени. Правилната идентичност, основополагащата идентичност за нас е това, че сме ученици (последователи) на Исус Христос.
В седми стих Павел казва: „Но това, което беше за мене придобивка, сметнах го като загуба заради Христос“. Павел е открил източника на своята идентичност, неговото основание да бъде ценен, не в някаква външна фасада, зад която може да се скрие, но в неговото приемане от Христос. Той не се нуждаел повече да търси оценка от другите. Той научил, че вече е оценен от Единствения, Който оценява истински.
Спомням си, че като новобранец в колежа трябваше да изучавам хуманитарни науки. Учехме за катедралите в Европа, за онези огромни сгради, строени в продължение на повече от сто години. Катедралите са били строени от много талантливи стоители, чиито имена дори не знаем.
В много от готическите катедрали можете да откриете издълбани буквите AMDG. Понякога те се изписват и върху витражите. Това са първите букви от латинската фраза Ad majorem Dei gloriam, която означава „За по-голяма слава на Бога“. Вместо имената на строителите и художниците откриваме именно тези букви.
Много от художниците са прекарали целия си живот, работейки по една единствена катедрала. И това е надписът, който те са оставили след себе си вместо собствените си имена. И това е защото част от тяхната идентичност, която са смятали за истински важна, е била, че са Божи деца. Това е, което Павел ни казва тук. Нужно е да изоставим всички онези фалшиви цели и ценности и да се съсредоточим върху истинската цел – да познаваме и служим на Христос.
********************************************************
Трето, ние сме ценни за Бога: всъщност Бог ни идентифицира като част от Своята, Божията мисия в този свят. Това, което сме като християни, прави нещата различни. Това, зад което заставаме като християни, прави нещата различни. Това, което правим като християни, прави нещата различни – в нашите семейства, на работното място, в нашите общества, в нашия свят.
Павел казва, че чрез вярата в Христос ние желаем да бъдем като Него всеки ден. Той довежда тази надежда да кулминация в стихове 13 и 14, където той изговаря запомнящи се думи: „Братя, аз не смятам, че съм уловил, но едно правя - като забравям това, което е назад, и се простирам към това, което е напред, впускам се към прицелната точка за наградата на горното призвание от Бога в Христос Исус“.
Павел ни казва, че има състезание, в което участваме, цел, която стои пред нас. По време на Олимпийските игри за хора с увреждания в Сиатъл преди няколко години имаше девет състезатели за бягането на сто метра. И деветимата бяха с физически или психически увреждания. Те се наредиха на стартовата линия и след изстрела се насичиха към финала. Не тичаха, както състезателите без увреждания, но го правеха с вълнение и ентусиазъм.
Един от състезателите, едно момче, се препъна на трасето. Той се преметна няколко пъти и запомна да плаче. Останалите състезатели го чуха, забавиха и спряха. След това всички те са върнаха обратно. Едно от момичетата, което имаше синдрома на Даун, се наведе, целуна падналото момче и каза: „Това ще поправи нещата“. След това всичките девет състезатели се хванаха за ръце и пресекоха финала заедно. Целият стадион се изправи на крака и ги аплодира в продължение на десет минути.
Мисля си, че всички ръкопляскаха, защото знаеха дълбоко в себе си едно нещо: това, което си струва в този живот, е повече от победата, повече от това да направиш себе си важен. Това, което наистина има значение в този човек е да помогнеш на другите да победят, да им помогнеш да се чувстват оценени, дори когато това означава да намалиш скоростта и да смениш посоката.
Ние също имаме надбягване, в което участваме заедно. Нека да се освободим от всеки излишен товар. Нека се устремим към целта. Нека да бъдем благодарни на Бога, Който не обича и цени, Който ни определя като значими. Нека да бъдем ценните люде, каквите сме призвани да бъдем. Да благодарим на Бога. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар