КЪДЕ Е БОГ В ЖИВОТА И СМЪРТТА?

(Доклад на Нина Топалска пред Националната женска конференция)

"Ти нима не знаеш, че настоящият живот е пътешествие? Ти нима си гражданин? Ти си пътник. Разбра ли какво ти казах? Ти не си гражданин, а пътник и странник. Не казвайте: „Мой е този град, а мой – онзи”. Никой няма град, градът е във висините, а настоящето е път. И ние пътешестваме всеки ден, докато се движи природата. А има ли такъв, който по пътя да заравя злато?
Когато влезеш в странноприемница, кажи ми, украсяваш ли я? Не, а ядеш и пиеш, и бързаш да излезеш. Настоящият живот е странноприемница. Ние сме дошли и прекарваме тук настоящия си живот – да се постараем да излезем с добра надежда; нищо няма да оставяме тук, за да не загубим там. Когато влезеш в странноприемницата, какво казваш на слугата? Гледай къде оставяш вещите, да не забравиш нещо тук, да не се загуби нищо, нито една дреболия, нито една вещ, за да донесем всичко вкъщи. Така и в настоящето ще гледаме на живота като на странноприемница и нищо няма да оставяме тук, в нея, а всичко ще отнесем в отечеството.
Ти си пътник и странник, даже си по-малко от пътник. Как така? Сега ще ти обясня. Пътникът знае кога влиза в странноприемницата и кога ще излезе от нея, защото това е в негова власт. Някога аз си приготвям прехрана за дълго време, а Господ ме призовава: „Безумецо, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?” (Лука 12:20). Неизвестен е изходът, нетраен е имотът, хиляди стръмнини, от всички страни вълни. Защо се увличаш безумно от този призрак? Защо, като оставяш истината, прибягваш към сенките?”
С тези думи Йоан Златоуст описва блестящо начина, по който трябва човекът да се отнася към земния си живот – живот, който му е даден по Божия милост, в който влиза във време, което не може сам да избере, и от който трябва да е напълно подготвен да излезе в също толкова незнаен час.
Точно тази неизвестност поражда най-много въпроси у нас. Колкото и силна да е вярата ни в Бога, с колкото и калена воля да можем да се похвалим, неизвестността ни плаши. Ние знаем кой е Бог, добре познаваме волята Му, разбираме, че чрез страданието в света ще постигнем нещо много повече – вечен живот. Всичко това ни е известно. Но извечният въпрос на Еклисиаст не спира да ни измъчва: ”Защото каква полза за човека от целия му труд и от грижата на сърцето му, за което се изморява под слънцето?” (Еклисиаст 2:22).
Страхът е агонията на човечеството. Трудно е той да се разбере докрай и е невъзможно да се излекува. Може да се изцери само с небето или да се заглуши със земното, да се изтощи със суета, да се прикрие с грижи; от тази мъка можеш да отвлечеш само себе си – чрез различни стремежи, планове, кратки земни радости – или чрез друга болка. Страхът като вятър среща човека по всичките му пътища. От какво само не се страхуват хората по света! Отдалечили се от своето доверие към Твореца, те градят земния си живот обкръжени от тревоги и опасения, страх и ужас. Престанали да пребивават в рая на сладкото Божие доверие и на своето доверие към Бога, хората започнали мъчително да се боят и да плашат целия свят със себе си. Те изпълнили земята с несигурност и катастрофалност, в които продължават да живеят, призовавани непрестанно към друг, по-висш живот, на който почти не откликват.
Потънал в земното, човек сега вижда само земната чернота. И цялата природа чувства тази отлъченост на човека от висшия живот и свободата, измъчва го и се бои от него...
Тръни обкръжили човешкия живот и бурени израснали по пътищата му. Злото и страхът започнали да жилят човека. Те могат да го жилят само “в петата” (Бит. 3:15), но именно в петата, т. е. във външните, периферни чувства се е съсредоточил целият земен живот, изпаднал от висотата на светлия Разум. И поразяван в жалката си пета, човекът почнал да изнемогва от цялата дълбина на съществото си – той е така слаб, лишен от Благодатта. Трепери като звяр и се бои от всичко. Така започнала неговата история, която не е изживяна и досега. Погледът му посърнал от опасностите и фалша на собствения му живот и живота на другия. Злите сили започнали да го мъчат, да го влекат към себе си, да му даряват своите призрачни наслади, а после да го бият, наслаждавайки се на неговата безпомощност и обърканост. И човекът свикнал с властта им над себе си. Започнало да го навестява ново чувство: радостта да бъде зъл и страшен за околните. И колкото повече се услаждал от злобната си ненавист към другия, от властността и гордостта си, толкова повече той се страхувал и се опасявал от другия човек. Раждането на човека в света е тайнствено и страшно. Страшен за човека е преходът от тъмната утроба на света към тайнствената вечност. Страшна със своята новост е и всяка минута от този живот. Но човекът се научил да измамва своя страх, да го крие и даже да му се надсмива; да го мами, дори принасяйки му жертви и присмивайки му се, за да съществува по-леко под неговата власт. Такава е същността на древното и съвременно идолопоклонство, на култивирането на изкуствена градина за живот и мисъл извън Бога...Човек мами себе си, живеейки бездушно и безстрашно. Съвременният бяг на човечеството, неговото въображение и цивилизации, ускоряващият се все повече кръговрат на хората във времето и пространството възникват не само от социалните и културни връзки на хората, но и от страшната самота на човека в света, самота, която човек се старае да скрие от себе си и от другите. Още древното преклонение пред идоли и фетиши е било проява на тази самота. Опитвайки се да скрие от себе си и от другите своето нищожество, човекът строял и строи света. Но дори в този негов тъмен стремеж да скрие от себе си собствената си слабост и незначителност, се крие искрата на неговата свобода в избора на свой път. Не оценил и не ценящ високото си достойнство и своята свобода да бъде Божи син, човекът трябвало да се учи сега на тази свобода, на вярата в Бога, на любов и послушание към Бога, чрез цялата болка на своята нелюбов, неверие и непослушание. Оставайки Божия до последната си прашинка, земята станала за човека сурово училище на Божията правда. Хората били роби на своя тъмен страх, докато не им бил даден нов – висшият страх от святия закон. Творецът лекува хората от страховете на земята чрез страха на Своя закон. След въплъщението на Логоса и пришествието на огнения Дух в света, цялата земя станала (за висшето човешко съзнание) свята и човешкият грях по нея придобил още по-отвратителен вид, станал още по-голямо безумие, отколкото във времената само на Закона. Със Словото на Своята истина Творецът изтръгнал смъртоносната стрела от живота на човечеството и поразил злото отново със самата нея. Страхът се оказал обезвреден, преобразен и издигнат към небето... Този Божи страх, способен на безкрайно извисяване и изтънченост, излиза от сферата на всякаква боязливост. Поради това той не бил отменен от земното пришествие на Богочовека, донесъл на света Нов Завет – вече не страх, а безстрашието на любовта. Именно любовта е отговорът на всички тревожни въпроси, които си задаваме. Бог е любов и остава неизменно любов. Заради необятната Негова любов ние сме сътворени и поради тази любов ще живеем с Него във вечността.
Богът-Творец е свободен – и на човешкото същество, което е сътворено по Негов образ, също е дадена свобода. Какво е това, което главно различава човека от животните? Преди всичко самосъзнанието, гласът на съвестта, властта на свободния избор, способността да се вземат морални решения. Бог ежедневно казва на човека: „Живот и смърт ти Аз предложих, благословия и проклятие. Избери...” (вж. Второзаконие 30:19).
Достоевски в своя „Разказ за Великия инквизитор” от „Братя Карамазови” подчертава изключително силно това. По признанието на Великия инквизитор, Христос е донесъл на човечеството именно дара на свободата: Божият Син е дошъл да ни направи свободни (вж. Йоан 8:36). Но тази свобода е в очите на стария кардинал твърде тежко бреме за хората, твърде остър меч, за да го държат в ръка. Човечеството би било по-щастливо, ако този дар бъде отнет. „Ние поправихме Твоето дело” – казва Инквизиторът на Исус. В едно той е съвършено прав – твърде често свободата се оказва ужасяващ дар. И все пак, ако човек е по-малко свободен, той става по-малко човек.
В един свят, който става все по-безчовечен – свят, който като че ли се контролира от психоанализата, статистиката и машините – е изключително важно християните да утвърждават върховната ценност на човешката свобода. Като човешки същества ние сме обусловени от заобикалящата ни среда и от безсъзнателните си мотиви, но никога не сме безпомощно заробени от тези неща. Ние оставаме свободни. Бог е поставил всеки от нас в този свят като цар, комуто е дадено да господарува над всичко живо (вж. Битие 1:28). Нека не абдикираме от тази наша царска власт поради малодушие и липса на въображение.
Ето един важен резултат. Свободата означава разнообразие и различност. Доколкото всеки от нас е свободен, всеки отразява божествения образ по свой уникален, неповторим начин. И всеки, бидейки уникален, със самото това е безкрайно ценен – всеки един сам представлява цел, а не просто средство за друга, следваща цел. Съвременната ни култура ни насърчава да мислим посредством стереотипи, посредством това, което може да се измери и класифицира. Наше задължение обаче е винаги да гледаме отвъд това, което е на повърхността, където човешките същества могат да бъдат строени по групи, към дълбочината на истинското свещенство, където никой не е отегчителен или предсказуем. Святият Дух винаги е показвал изключително многообразие. Не светостта, а злото е винаги монотонно.
Създадени сме с много любов и важно предназначение и нека никога не забравяме това. Когато се почувстваме наново изкушени от въпроса: „Защо съм тук? Какъв е смисълът на живота?”, нека си го спомним. Сътворени по образ Божи, надарени със самосъзнание и свободен избор, за разлика от животните, ние не просто пребиваваме на тази земя и не просто я използваме. Ние можем да хвалим Бога за света, като принасяме отново творението пред Твореца с благодарение; и в този акт на приношение всеки става наистина човек, наистина личност.
Друг герой на Достоевски – от „Записки от подземието”, трябва да каже това: „Господа, нека допуснем, че човекът не е глупав... Но ако той не е глупав, тогава пък той е чудовищно неблагодарен. Той е феноменално неблагодарен. Дори си мисля, че най-доброто определение за човека е: същество, което има два крака и няма чувство за благодарност...”
Освен че сме свободни и способни да благодарим, ние сме и социални. Всеки човек става наистина човек, когато живее с хора. Човекът е диалог. По думите на Джон Макмъри: „Не може да има човек, докато няма поне двама, които да общуват помежду си”. Ние ставаме човеци чрез споделянето.
Отново Достоевски ни дава подходяща илюстрация. В „Братя Карамазови” той включва един фолклорен разказ, който някога бил чул – за старата грешница, която се събудила след смъртта в езеро от огън. Нейният ангел, в желанието си да й помогне, доколкото е възможно, успял да припомни само едно добро дело за целия й живот: някога тя била дала стрък лук от градината си на просякиня. И така, той взел стръка, накарал старицата да се хване за него и започнал да я тегли вън от езерото. Тя обаче не била единствената в това езеро и когато другите видели какво става, се скупчили наоколо и се хванали за нея с надеждата и те да бъдат издърпани навън. От уплаха и негодувание, тя започнала да ги рита. „Пуснете ме – извикала, - мен ме вадят, не вас. Това е моят лук, не вашият.” В мига, в който казала това, стръкът се скъсал и тя паднала обратно в езерото – и до ден днешен гори там.
Ако старицата беше казала: „Това е нашият лук”, нямаше ли той да се окаже достатъчно здрав, за да изтегли всички навън от огъня? Но понеже казала: „Това е мое, не ваше”, тя е станала по-малко човек. Истинската човешка личност, вярна на Божия образ, винаги е тази, която казва не „аз”, а „ние”, не „мое”, а „наше”. Молитвата, на която ни учи Божият Син, започва с „Отче наш”, а не с „Отче мой”.
Човекът, освен всичко друго, е и динамично същество. Ние се развиваме ежедневно. Напредването и постоянният растеж на човека продължава без прекъсване не само в настоящия живот, но и през вечността, в бъдния век. Някой е казал, че всяко стигане е само ново тръгване.
Колко чудно сме сътворени – да правим избор, да благодарим, да споделяме, да израстваме! Животът е най-ценният дар – дар на свобода и любов, дар на общение със самия Създател!
Но ето че тъкмо когато ни се струва, че сме го разбрали, че сме се научили да го живеем, земният живот, който е най-ценният ни дар, бива прекъснат. И в това се състои най-големият ни, най-ужасяващият страх – настъпва смъртта. Още с навлизането на греха в света, страхът от смъртта обладава човека и го сковава. Но замисляли ли сме се дали имаме правилно отношение към нея?
Нека да уподобим човешкото битие на книга. Повечето хора считат настоящия живот за реалния текст, основния сюжет; и смятат бъдещия живот – ако изобщо вярват, че има отвъден живот – само като някаква прибавка. Но истинското християнско отношение е точно обратното. Нашият настоящ живот е всъщност само предговорът, въведението, докато бъдещият живот съставлява основният сюжет. Мигът на смъртта означава не края на книгата, а началото на Глава първа.
Смъртта е сигурен и неизбежен факт, но е и тайна. Това ще рече, че следва да гледаме на предстоящата си смърт с противоречиви чувства – от една страна, с трезв реализъм, но заедно с това, със страх и учудване.
Смъртта е единственото, фиксирано, неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква. И ако аз се опитам да забравя това събитие и да скрия неговата неизбежност от себе си, самият аз ще съм губещият. Една мисъл гласи, че без песента на смъртта песента на живота става безсмислена и глупава. Ако игнорираме измерението на смъртта, ние отнемаме истинското величие на живота. Смъртта е пробният камък на отношението ни към живота. Хората, които се страхуват от нея, се страхуват и от живота. Ако се страхуваме от смъртта, ще прекараме живота си като предпазливи и боязливи страхливци. Единствено ако съумеем да срещнем смъртта лице в лице, да я проумеем, да определим мястото й и нашето място спрямо нея, само тогава ще сме в състояние да живеем по един безстрашен начин и в пълнотата на нашите способности. Единствено съзнанието за смъртта ще даде на живота тази непосредственост и дълбочина, ще направи живота живот, ще го направи така интензивен, че тоталността му да се побере в настоящия момент.
Обаче, нашият реализъм и решимостта ни да „осмислим” смъртта не бива да ни доведе до принизяването на другата истина: тя е тайна. Трябва да удържим на изкушението да се опитваме да кажем за нея прекалено много. Тя е неизбежен и сигурен факт, но тя е също така великото неизвестно. Отношението на трезв реализъм, с което следва да посрещнем смъртта като факт, е добре изразено от Исаак Сирин: „В сърцето си винаги бъди готов за идването на смъртта. Ако си мъдър – ще я очакваш всеки час. Всеки ден си казвай: „Може би пратеникът, който идва да ме вземе, вече е пред вратата. Какво правя, седейки тук? Ще трябва да си отида завинаги?”. Лягай си с тези мисли всяка вечер и размишлявай върху тях всеки ден. И когато дойде времето за тръгване, иди радостно да го посрещнеш: „Ела с мир. Знаех, че ще дойдеш, и не пренебрегнах нищо, което би ми помогнало в това пътуване”.
Има една истина – че всеки ден умираме. Всяко живеене е вид умиране. Но в това ежедневно изживяване на умирането всяка смърт е последвана от ново раждане: всяко умиране е също вид живеене. Животът и смъртта не са противоположности, които взаимно се изключват, а са взаимно преплетени. Цялото човешко битие е смес от смъртност и възкресение: „като на умиране, а, ето, живеем”, казва апостол Павел във Второто послание към коринтяните 6:9.
Всеки път, когато заспим нощем, предвкусваме смъртта; всеки път, когато се събудим на следващото утро, сякаш възкръсваме от мъртвите, сякаш биваме сътворени наново. Може би нашата крайна смърт ще бъде по същия начин пресътворяване – заспиване, последвано от пробуждане. Ние не се страхуваме да заспим всяка нощ, защото очакваме пак да се събудим на следващата сутрин. Не можем ли да почувстваме същата увереност за нашето окончателно заспиване в смъртта? Не можем ли да очакваме да се пробудим отново пресътворени във вечността?
Мотивът смърт-живот също се проявява, по малко по-различен начин, в процеса на израстването. Непрекъснато нещо в нас трябва да умира, за да можем да преминем към следващата степен на живота.
Ако израстването е вид смърт, то така е и с раздялата, отделянето от дадено място или човек, когото сме обикнали. Но такива разлъки са необходим елемент в нашето продължаващо израстване към зрелостта.
Друг вид смърт, който всички някога сме изпитвали, е изживяването да бъдеш отхвърлен. Но дори тази смърт може да бъде източник на нов живот.
Също така травматична, както смъртта на приятел или близък, може да бъде за мнозина вярващи смъртта на вярата – изгубването на нашите коренни основания за Бога и смисъл на битието. Но и това е изживяване от типа смърт-живот, през което трябва да преминем, ако искаме вярата ни да узрее. Истинската вяра е непрекъснат диалог със съмнението, защото Бог е неизмеримо по-велик от всички наши предварителни представи за Него; нашите умствени построения са идоли, които трябва да бъдат разбити.
Във всички тези случаи се оказва, че смъртта не е разрушителна, а съзидателна. От смъртта произлиза възкресението. Нещо умира – нещо се ражда. Не може ли смъртта, която идва в края на земния ни живот, да се впише в същия образец? Тя следва да се разглежда като последната и най-великата в една поредица от смърти и възкресения, които сме изживявали от деня на раждането си.
И това не е всичко. За християните мотивът смърт-възкресение, който непрекъснато се повтаря в рамките на нашия живот, получава по-пълен смисъл чрез живота, смъртта и възкресението на нашия Спасител Исус Христос. Нашите малки умирания и възкръсвания се присъединяват през историята към Неговата окончателна смърт и възкресение, а умирането на Христос е животворяща смърт. Никой не бива да се бои от смъртта, защото смъртта на Спасителя ни освободи от нея.
Макар че смъртта е трагична, тя е същевременно и благословия. Въпреки че не е част от първоначалния Божи план, тя е все пак Негов дар, израз на Неговата милост и състрадание. Ще попитате как? Може би звучи парадоксално. Но нека помислим. За нас, хората, да живеем безкрайно в този паднал свят, въвлечени завинаги в порочния кръг на скуката и греха, би било непоносима участ. Затова Бог ни е предоставил спасителен изход. Той разтрогва единението на душата и тялото, за да може впоследствие да ги оформи отново, като ги съедини при телесното възкресение в последния ден, и така да ги пресъздаде в пълнотата на живота. Той е като грънчаря, видян от Йеремия: „Тогава слязох в къщата на грънчаря; и, ето, той работеше на колелата си. И колкото пъти съдът, който правеше от глина, се разваляше в ръката на грънчаря, той пак го правеше на друг съд, както се видя угодно на грънчаря да го направи” (18:3-4). Божественият Грънчар слага Своята ръка върху съда на нашето човечество, развалено от греха, и го строшава на парчета, за да го извае отново на Своето колело и да го преработи в съответствие с първоначалната му слава. По този начин смъртта служи като средство за нашето възстановяване.
Както Бенджамин Франклин казва в епитафията, която съставя за себе си, смъртта е способът, чрез който ние биваме „коригирани и поправени”:

Тялото на
Бенджамин Франклин, печатар
(като корицата на стара книга,
с износено съдържание,
останала без надпис и позлата),
лежи тук; храна за червеи!
Но самият труд не е загубен,
защото, както той вярваше, пак ще се появи
в ново
и по-прекрасно издание,
коригирано и поправено
от неговия Автор!
Бог, Творецът, Който е любов, остава любов до края. Дори в смъртта, дори отвъд нея. А ние ще видим това, когато след като се събудим за последно, се изправим пред Него във вечността. Дори съдът е основан на Божията любов към нас. Козите, както са определени в Матей 25-тата глава, също ще срещнат Любовта в лицето на Съдията Христос. Кой всъщност ще бъде съдия тогава? Човешкият Син, Христос ли? Не, съдът над човеците е самото присъствие на Христос. Но не Той, а самите хора произнасят своите присъди. Защото въпросът, на който и овцете, и козите трябва да отговорят, е не дали вярват, не дали са били напълно убедени в Божието спасително дело, а кого обичат. Овцете още в този свят обичат своите ближни. Тяхната любов е истинска и изразена на дело. Тази тяхна любов и добрите им дела изразяват огромната Божия любов към човека. Техният земен живот им отваря врата към вечния живот в присъствието на Бога.
Различно е положението на козите. През целия си земен живот те не зачитат нуждите на другите, а живеят егоистично. Затова застават пред вратата на вечността абсолютно неподготвени да живеят в любовта и покорството към Бога.
Това е въпросът днес, защото животът ни днес определя нашето бъдеще: „Кого обичаме?”. Вратите на ада могат да бъдат заключени само отвътре, от неговите обитатели.
А Бог – Той просто ни чака и ни подкрепя по пътя. Той ни подава ръка и ни дава всичко необходимо, за да постигнем блаженството на вечността с Него.
Ще завърша с думите на проф. Калин Янакиев относно един от последните описани епизоди от земния живот на Исус, засвидетелстван в Евангелието според Йоан:
„А когато вече се разсъмваше, Исус застана на брега; но учениците не познаха, че е Той. Исус им каза: Момчета, имате ли нещо за ядене? Отговориха Му: Нямаме. А Той им каза: Хвърлете мрежата отдясно на ладията и ще намерите. И така, те хвърлиха, и не можаха вече да я извлекат поради многото риба... И като излязоха на сушата, видяха разстлана жарава и на нея сложена риба и хляб. Исус им каза: Донесете от рибата, която уловихте. Затова Симон Петър се качи на ладията и извлече мрежата на сушата, пълна с едри риби – сто петдесет и три на брой; и макар да бяха толкова много, мрежата не се скъса. Исус им каза: Елате да закусите.” (Йоан 21:4-6;9-12)
Неизменно се удивлявам на тази неимоверно проста, прозрачна... сцена, с която фактически завършва Евангелието от Йоан. Удивителното тук е, че с нея завършва именно най-възвишеното, Най-„богословското”, както справедливо казват, измежду четирите евангелия – евангелието, което начева с неизследимо дълбокото откровение на Логоса – „В начало беше Словото” (Йоан 1:1).
Защо в края тъкмо на този тържествен, пълноводен текст, след разказа за чудото на възкресението, когато въображението очаква по-скоро едно Богоявление сред мълнии, или тръбен глас, който ще открие последната, непостижима тайна – е поставена тази сцена – нарисувана като детска рисунка с молив, с няколко съвсем прости реплики, с утринна мъгла над езерото и в мократа трева на брега – с тоя огън, върху който са положени риби?
Не излъчва ли някаква особена премъдрост парадоксът на тази финална сцена? Нейната атмосфера е буквално пронизана от тихо, съвсем беззвучно, но красноречиво-насърчително „да”, което явлението на Христос сякаш изрича; от едно непретенциозно, но пълно потвърждение на всички надежди на учениците – Той е пак с нас, Той е вече завинаги, завинаги с нас... Като че ли Словото, Което се възвестява „в началото”, тук – накрая, на брега на Тивериадското езеро, се е изрекло и Неговото изричане е именно това тихо, деликатно-подканящо „Елате да закусите”. Да, да – казва Бог,- „Аз съм с вас” (Матей 28:20). Дойдете, да седнем заедно...
По-скоро „не” казва абсолютно-отвъдното, безумно високото божество на мюсюлманите. „Нито да, нито не” – казва извеждащото от страстите на живота божество... на будистите. Тези божества са неснизходителни. Те не могат да снизхождат...
Мюсюлманският бог не разрешава; будисткият – не оправдава. „Не” – казва абсолютът, чистият абсолют на мюсюлманите; „нищо”, „покой”, „нирвана” – мълчи с празно мълчание Пробуденият на будистите... Единият е неопределен, другият – неопределим.
Нищо подобно няма в Христос, явяващ се в тънката прозирна утрин подир Своето възкресение на Тивериадското езеро. „Да” – казва Той на човешкия глад на учениците Си – „Да, яжте”, Да, мрежите ви ще се напълнят и ще имате огън на брега”, „Да, ще ядете и ще се наситите” (вж. Марк 8:8); „да”, Аз ще съм с вас.
Не абсолютно-отвъден, а снизхождащ при Тивериадското море Бог, Който казва „да” на човека. Който става „Еммануил” (което значи „С нами Бог”). Не Бог на безчувствения покой, а Бог на осезателната помощ; не Бог на среднощния сън, а Бог, Който казва „да” на труда на рибарите. Който благославя техния улов в утринта. Който с деликатно посочване изрича това Свое „да” в мрежите им и те се изпълват...
Пред този Бог не лежат по очи, а сядат с Него; Той не тежи над тиловете им, а „дохожда” при тях – „взима хляб и им дава” (Йоан 21:13). Това не е Бог, Който държи в страх Своите... воини; не е Бог, упойващ в евтаназен покой... Това е Бог, Който дава хляб и риба на Своите деца; Бог, Който има лице. Който говори очи в очи. Чиито ръце разчупват хляб и дават. Това е Бог – не е силно казано,- Който се усмихва.
Мюсюлманският бог е страх, будисткият – сън, Исус е радост. Първият е обуздаващ, вторият – упояващ. Исус е хранещ. В мюсюлманското „не” няма благост, в будистката немота пък няма чудо. В „Елате да закусите” на Исус Христос, в Словото на Бога Отца има и благост, и чудо, и радост, и простота, и снизходителност.
... Та ето защо според мен тази проста, по детски бистро нарисувана... сцена с чудесния улов в края на Евангелието от Йоан има такъв дълбок религиозен смисъл. Може да се каже, че ако в началото на Благата вест е Словото в недрата на Отца, то в края са препълнените мрежи и Господ Исус, преживял смъртта, Който разчупва хляба и ни дава. И чудото е, че е Слово и че Словото казва „да” на човека. Че премъдрото „да” е казано и с тия рибарски мрежи, и с тоя накладен огън на брега, и с тоя прост хляб, и с тези – особено възхитителни – „сто петдесет и три” риби. И „Симон Петър и Тома, наречен Близнак, и Натанаил от Кана Галилейска, и Зеведеевите синове, и другите двама от учениците Му” (Йоан 21:2), и всички деца, на които Словото винаги казва „да”, Му отвръщат – „Алилуя.”

В доклада са използвани текстове на Калин Янакиев, митрополит Калистос Уеър, Алексей Осипов и архиепископ Йоан Шаховской.