Снимки от тържественото богослужение за Цветница

Размишления за Цветница и дните на Страстната седмица

Тържествено влизане на Исус Христос в Йерусалим (Цветница)

 

Наскоро прочетох една проповед на митрополит Антоний Сурожски за Цветница, в която той казва, че цялото тържество около посрещането на Христос е основано на едно трагично недоразумение. Кого очакваха и кого всъщност посрещнаха йерусалимските жители? Посрещнаха не когото очакваха. И това е причината за последвалото разочарование и отричане.

Не се ли случва същото и при нас, дори и в духовния ни живот? Очакванията и реалността често се разминават. Каква е причината за тези недоразумения?

Най-вероятно могат да се посочат много причини, но главната е, че позволяваме нашите субективни преживявания, очаквания и настроения да се превърнат в ръководен принцип на живота ни. И тук се натъкваме на едно сериозно различие между тогавашната и нашата ситуация.

Недоразумението на тогавашните посрещачи на Христос беше плод на юдейския национализъм. Народът очакваше Месия, Който да възвърне славното царство на Израил. Съзнанието за изключителност беше направило евреите глухи за посланията на пророците, които ясно говореха за универсалния характер на мисията на очаквания Помазаник. Техният хоризонт беше изключително стеснен и в него се вместваше единствено съдбата на избрания народ.

На пръв поглед тогавашното недоразумение няма нищо общо с нашите недоразумения. Но всъщност прилика съществува. Нима и ние не сме заслепени често от своята си изключителност, от съзнанието, че едва ли не всичко се върти около нас? Нима не забравяме за останалите, които в най-добрия случай признаваме за сателити на нашия самодостатъчен свят? Нима субективните ни преживявания не се превръщат също в пречка да видим истината за себе си и за света, който ни заобикаля; истината за Бога, Който идва при нас?

И тук сме длъжни да кажем, че недоразумението, основано на разбирането за национална изключителност, и това, което се изгражда на неверните наши субективни представи, са еднакво опасни и могат да доведат до последицата, която Христос определи така: „Ето, вашият дом се оставя пуст.“ (Матей 23:38). И така въпросът пред евреите тогава, и пред нас днес е: кой е Исус за нас? Спомнете си, че Исус попита учениците Си:  „Какво казват хората: Кой съм Аз?“. А учениците Му отговориха: „Йоан Кръстител; други - Илия; а трети - един от пророците“. Тогава Исус се обръща към тях и поставя недвусмислено въпроса:  „А вие какво казвате: Кой съм Аз?“  Именно това е въпросът и Исус се интересува от нашия отговор, от нашето собствено мнение. И при формулирането на отговора еднакво опасно е, както вече казахме, да се уповаваме на претенциите за национална изключителност или просто и единствено на собствените си субективни преживявания.

            Това, което казвам, няма за цел да обезцени националната принадлежност или значението на личните ни преживявания. Искам да подчертая, че правилният отговор не зависи от тях. Спомнете си думите на Исус към Петър, който каза: „Ти си Христос“ (вж. Марк 8:27-29). Думите Му са особено важни за нас: „Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Моят Отец, Който е на небесата. Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тази скала ще съградя Моята църква; и портите на ада няма да я надвият.“ (Матей 16:17-18). Правилният отговор не може да бъде постигнат, той ни се открива. И Бог е благоволил да съгради Църквата Си, за да бъде „стълб и опора на истината“ (1 Тим. 3:15), за бъде страж, пазител и свидетел на това откровение.

            Така стигаме до заключението, че има как да се предпазим от самозаблудата. Вграждайки се в Тялото Христово, нека да се вслушваме с внимание в неговия глас. Нека не позволяваме субективните ни представи и преживявания да изградят за нас образ на Исус, който се отдалечава от истината.

            Кой е Исус, Когото посрещаме днес? Кой е Той за нас? Не е ли Той единородният Син Божи, Който стана Син Човешки заради нас и заради нашето спасение? Не е ли Той, Който извършва чрез жертвата Си, изкупление на човешкия род, разкривайки ни силата и безусловността на Божията любов? Не е ли Той, Който дойде, за да служи, а не за да Му служат? Не е ли Той, Който ни показа силата на смирението и любовта, силата на саможертвата за благото на другите, дори на враговете?

            Такъв е Спасителят, Който идва към нас. Готови ли сме да Го приветстваме? И нещо повече, готови ли сме да Го последваме? Да Го последваме такъв, какъвто наистина е и да бъдем като Него. „Вземете Моето иго върху себе си – ни казва Той - и се научете от Мене; защото съм кротък и смирен по сърце; и ще намерите покой на душите си.“ (Матей 11:29).

            Нека нашата радост да не е плод на недоразумение. Нека с ума и сърцата си да възкликнем: „Благословен  е Този, Който иде в името Господне!“

Празнична декорация на олтарната маса

БОГОСЛУЖЕНИЯ ПРЕЗ СТРАСТНАТА СЕДМИЦА

ТЪРЖЕСТВЕНО БОГОСЛУЖЕНИЕ с ГОСПОДНЯ ТРАПЕЗА

На 7 април 2013 г., от 10.00 ч., ще се проведе тържествено богослужение с Господня трапеза за обновление на богослужебната зала на Евангелска методистка епископална църква - Русе.

Богослужението ще бъде отслужено от всички проповедници от църковния окръг. В него ще се включат и представители на църквите в Ценово, Хотанца и Свищов. 

Специални гости: Денис и Ребека Тухалски

Проповед: п-р Даниел Г. Топалски

Не съм като другите!

Библейски текст: Лука 18:9-14

         В традицията на Източната църква има пет подготвителни недели преди началото на Великия пост. Втората е неделята на митаря и фарисея. Това съвсем не е случайно, защото с притчата Христос ни показва колко важно е смирението, без което няма как да получим Божието прощение. Този, който идва в храма, за да похвали своето благочестие, да изтъкне себе си като праведен, си тръгва без Божието благословение. Но истината е, че той въобще не го е търсил, не е молил за него. Той е бил уверен, че извършеното от него е напълно достатъчно, за да има одобрението на Бога.

         Няма съмнение, че най-важният урок, който тази притча ни преподава, е урокът на смирението. Ако нямаме нужда от Божията прошка, от Неговата помощ, ако не съзнаваме собствената си слабост, тщеславие, егоизъм, няма смисъл да заставаме пред Бога. Идването ни в Божия дом ще е напълно напразно. И това е напълно естествено – нищо не очакваме, нищо не искаме, защото сме уверени, че имаме нужното, и като резултат – нищо не получаваме. Който не се научи на тази първа добродетел – смирението – не може да очаква да се прибере у дома си оправдан като бирника от притчата.

         Но нека отново да насочим вниманието си към думите на фарисея. Вслушайте се внимателно какво казва той. Чуйте с какво започва своята „молитва“: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци…“. Да, сигурно и по онова време е имало мнозина „грабители, неправедници, прелюбодейци“, както има и днес. Мнозина, които не се престъпвали прага на храма и са живеели един напълно безнравствен и безреден живот. Все хора, които са заслужавали справедливото възмущение и презрение на правоверните юдеи. Често и ние говорим по подобен начин за хората извън Църквата, и понякога благодарим, че не сме като тях. Възмущаваме се от техния начин на живот, от липсата на ценности, от нежеланието им да търсят Бога. И така някак неусетно оценяваме себе си като напълно различни, забравяйки, че тази преценка не трябва да бъде правена от нас, а само и единствено от Бога. „Другите“, макар и да са далеч от Бога, макар и да се отнасят с пренебрежение към християнския начин на живот и дори да са в някои случаи враждебно настроени към нас, все пак си остават наши ближни – някои, за които е умрял Христос, които също като нас са създадени по Божи образ и се нуждаят от Бога. Те са някои, за които трябва да се молим, а не да презираме. Нека да не забравяме, че нашият Господ  дойде да спаси погиналото, че именно болните се нуждаят от лекар. А лечението изисква съчувствие и подкрепа, а не възмущение и презрение. Ако нашите молитви и добри дела са насочени само към онези, които ни обичат, ние не се различаваме от езичниците. Христос ясно ни казва: „Обичайте неприятелите си и се молете за онези, които ви гонят, за да бъдете синове на вашия Отец, Който е на небесата“(Матей 5:44-45). С други думи, правете това, за да бъдете като Христос, Който умря за всички и се молеше дори за онези, които Го разпъваха. Можете ли да си представите Христос, Който се моли така: „Отче, благодаря Ти, че не съм като всичките тези човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци…“? Любовта не може да изрече подобни думи. Както знаем от ап. Павел, тя „не се превъзнася, не се гордее“ (1 Кор. 13:4). Любовта се жертва за другия, тя е готова да извърви и извървява заради него „втората миля“ с радост. Тя никога не може да се моли с думите на фарисея от притчата. Нейните думи по-скоро ще бъдат подобни на Христовите: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“ (Лука 23:34).

         И ако такова трябва да бъде нашето отношение към другите, които са далеч, извън Божия дом, то какво да кажем за отношението към тези, които са редом с нас в храма и заедно с нас стоят около Трапезата Господня – тези, които наричаме и трябва да са за нас братя и сестри? Тук отново трябва да се върнем към думите на фарисея: „Не съм като другите човеци… и особено не като този бирник“ (Лука 18:11). Знаем какво е било отношението на юдеите към бирниците, много пъти е говорено по този въпрос. Но така или иначе, този бирник беше в храма и се молеше. Молеше се искрено, съзнавайки своята нищета. Молеше се, без да смее да повдигне очите си към небето, и изричаше едничките истинни думи, които трябва всеки човек да изговаря от дъното на сърцето и душата си към Бога: „Боже, бъди милостив към мене, грешния“ (ст.13).

         Бог не отказваше правото на бирника да бъде в храма именно защото той чувстваше, че не е достоен да бъде там. Не му отказваше, защото само по този начин човек истински може да се доближи до Бога. Фарисеят обаче не смяташе, че бирникът заслужава да бъде там. За фарисея всичко се основаваше на заслуги и според тази логика бирникът трябваше да остане вън, защото не беше постил два пъти в седмицата, не даваше десятък от всичко, което беше придобил, и изобщо не вършеше всичко онова, което е потребно. Той не можеше да проумее, че Божието благоволение е дар, че Божията любов не може да бъде принудена и си остава напълно свободна по отношение на каквито и да е заслуги. Бирникът обаче беше проумял всичко това – със смирение дойде в Божия дом, горещо помоли за прошка и прие Божието прощение именно като дар.

         Как стоеше пред Бога фарисеят? Стоеше гордо, стоеше сам. Не само молитвата му, но и стойката му издаваха неговата самоувереност и гордост: „Не съм като другите човеци… и особено не като този бирник“. И друг път сме се позовавали на коментара на св. Йоан Златоуст върху тази притча. Добре ще е да го направим и днес. „Бедна и нещастна душа! – казва светителят – Ти си осъдила цялата вселена: но защо си оскърбила и ближния си? Малко ли щеше да ти бъде цялата вселена, ако не беше осъдила и митаря?“ И наистина „бедна и нещастна“ е душата, която си позволява гордо и самоуверено да се изправи сама пред Бога. Да, именно „сама“, защото всички останали не бяха счетени за достойни, а за особено недостоен беше намерен стоящият в храма бирник. Често повтаряме, че не живеем и не умираме само за себе си, че не се спасяваме сами, а заедно с нашите братя и сестри. Повтаряме си, че няма индивидуални християни, а има Тяло Христово, на което всички ние сме части. И нашето спасение е поставено в зависимост от вграждането ни в това тяло, от връзките на любовта, които свързват всички нас в едно. И тук достигаме до другия важен урок от притчата за фарисея и бирника – в духовния живот нашият „аз“ е винаги свързан с общото цяло, той винаги реализира най-пълно себе си във връзката си с всички останали, които също като нас са части на Христовото Тяло.

Когато се изправяме пред Бога, ние никога не сме сами. Нашият глас е част от гласа на цялото Тяло и в чрез него се изразява загриженост и ходатайство не само за нашето собствено добруване, но и за добруването на другите, които редом с нас са Тялото. Ние сме истински християни именно когато сме редом с другите, когато сме в общение с тях, когато заедно с тях съставляваме възкресенското Тяло на Христос.

         Фарисеят е в храма сам, въпреки че бирникът е също там. Фарисеят се изправя гордо сам, защото „не е като другите човеци“. Той не проумява, че молитвата му е обезсилена от това негово желание да бъде далеч от другите, да бъде сам. На ум не му дохожда, че изричайки думите на своята „молитва“, той всъщност изрича присъда срещу самия себе си. Гордата му претенция да е различен и единствено заслужил го отчуждава от Онзи, Който яде с грешниците и бирниците, Който с любов се обръща към блудниците и прелюбодейците.  

         Като християни ние се събираме около Трапезата на нашия Господ и винаги си спомняме за предупреждението на апостол Павел: „Който яде и пие, без да разпознава Господнето тяло, той яде и пие осъждение за себе си“ (1 Кор. 11:29).  Ще си позволя да кажа тук, че притчата за бирника и фарисея ни помага много, за да разберем думите на апостола. Господнето Тяло е не само хлябът, който ние вкусваме. Господнето тяло е църквата. В призоваването на Св. Дух казваме: „Излей Светия Си Дух върху нас, събраните тук, и върху тези дарове на хляба и виното. Направи ги за нас Тяло и Кръв Христови, така че да бъдем за света Тялото Христово, изкупено чрез Неговата Кръв“. Даровете стават за нас Тяло и Кръв Христови, за да бъдем ние Тялото Христово. Ние (всички ние заедно, а не само аз) се причестяваме с Христос, за бъдем Неговото Тяло. Когато сме събрани около трапезата, ние трябва да разпознаваме това Тяло, от което ние самите сме части. Не можем да отхвърляме правото на брат си, които се кае, да бъде на трапезата, защото и той е част от Тялото. На тази трапеза не можеш да стоиш редом с другите, но все едно че си сам като фарисея. Не можеш да стоим по този начин и да кажеш „Амин“ на думите, с които продължава молитвата на Великото благодарение: „Чрез Духа Си ни направи едно в Христос, едно един с друг и едно в служението на целия свят, докато Христос дойде с окончателна победа и ние празнуваме на Неговото небесно пиршество“. Замислете се какво всъщност изричаме. Не казваме ли „направи нас“, „направи ни едно един с друг“, „за празнуваме всички ние на Твоето небесно пиршество“?

         И нека сега преди да пристъпим към трапезата, приготвена ни от Господа, отново да се замислим дали разпознаваме Неговото Тяло. Да се запитаме: разпознавам ли Тялото, на което всички ние сме части, или гордо и сам, макар и редом с мнозина, се изправям, за да участвам на трапезата, все едно на нея сме само Христос и аз?

         Нека Бог да ни помогне да участваме подобаващо в Господнята трапеза и да си идем у дома оправдани и с радостни сърца, а не самодоволни и празни като фарисея от притчата! 

  

                                                           п-р Даниел Г. Топалски

 

СРЯДА, 13 февруари (18.00 ч.)

Във времето, отделено за изучаване на четирите Евангелия, заедно ще прочетем и размишляваме върху статията на Николай Александренко, озаглавена "Духът на втората миля идва с възраждането на сърцето".

 

Текста на статията можете да прочетете ТУК.